семинар: Монументалните комплекси на комунистическия режим

Семинар в Червената къща !
проект СЛЕДА / project TRACE : http://www.projet-trace.com/
Boriana PAROUCHEVA: 06 78 05 45 18 / bparoucheva@hotmail.com
Neli GUEORGUIEVA: 06 24 47 19 07 / neli_g@yahoo.com%27/
Axel BRISARD: 06 64 14 25 68 / axel_brisard@yahoo.fr















Семинарът протече много оживено.

Сутрешната сесия бе водена от Ирина Генова - доцент и ръководител на департамент "История на културата" в НБУ; а следобедната - от Димитър Вацов, доцент по социална и политическа философия в НБУ.

Милена Гест 
разказа за интеграцията на маркантните места на социалистическия реализъм в новите социални функции на централните градски части в източно-европейските столици - София, Варшава, Будапеща, Букурещ.
Тя се спря на съвременната банализация на представителните правителствени пространства и наслагването на символизацията на градската топография. Представи степените на осъзнаване значимостта на архитектурното наследство от периода на комунизма като историческа необходимост:
В Букурещ - чрез фазите на оценка и префункциониране на Двореца на народа приютил парламент, няколко министерства, музей на модерното изкуство и разполагането на най-големите банки в средата около него.
В Будапеща - чрез "изтласкване" на монументалните паметници от централната част в музей на тоталитаризма в периферията на града и по този начин унифициране на символните им йерархични стойности.
Във Варшава - чрез многократно префункциониране на пространството около дома на културата и валидиране на паметниците на тоталитаризма на европейско ниво чрез обявяване на списък от 77 обекта с национално значение.


Меглена Златкова
положи най-общо града като вечен преход и Пловдив чрез водещите митове на неговото представяне в исторически дискурс като съотношение на локално/национално/наднационално от втората половина на ХХ век. В този контекст тя описа мястото и ритуалните практики, упражнявани по време на социализма в мемориала "Братска могила" (1974) , който днес е изоставен, ограбен, недостъпен за публика и обречен на забрава.
Чрез сравнение със съдбата и идеите за обживяването на други мемориали в Пловдив бяха очертани вариантите за неговото (не)приобщаване към съвременния живот на града.


Йоана Йоса
представи Дома на народа в Букурещ, построен от Н. Чаушеску, като една от най-големите по площ и обем обществени обекти в света, прегазил огромен брой исторически сгради и квартали, чрез опитите за неговото префункциониране и десакрализиране след политическата промяна през 1990 г. по пътя на разнообразни конкурси и използване от различни институции.


Благовест Вълков
говори за начините на създаване на мемориални архитектурни форми в качествата си на познавач на проблема отвътре - като проектант и отвън - като изследовател.
Според него натрупаните огромен опит и художествено майсторство от архитекти, художници и скулптори при широко разгърнатото строителство на мемориали в социалистическа България, не се оползотворяват в наши дни поради смяна в механизъма на възлагане и изпълнение на социалната поръчка .Николай Вуков
запозна със състоянието на мемориалните обекти и отношението към тях след политическите промени в България. Той предложи темпорална и съдържателна класификация на разнообразните видове мемориално строителство през социалистическата ера, като посветени на Руско-турската война и Съветската армия, на отделни исторически фигури, на антифашистката борба и загиналите герои, на значими събития от българската история и особено на 1300 години България. Общото му заключение сякаш навеждаше на идеята, че в условията на криза на социалното съзнание, паметниците и от други епохи са обречени на същата забрава, на каквато и тези от времето на социализма.

Елица Станоева
представи централния градски площад на София ("Девети септември") в неговия исторически и семиотичен генезис на ключово публично пространство за тоталитарната власт чрез разказа за появата, предназначението и използването на сградата на мавзолея на Георги Димитров.Тезата на проф. Б. Вълков за универсалната изразност на простите мемориални форми, и поради това - освободеност от идеологическа и политическа семантика, не бе приета еднозначно. Бе изразено несъгласие с нея като неефективна идея за "изкуство за изкуството" (Ирина Генова) и като лишаване на формите от контекста на пораждащата ги културна ситуация, който им придава оценъчни аспекти (Любинка Стоилова).

Жан Филип Фреи 
резюмира пространствените характеристики и възможностите за политическа, социологическа и естетическа оценка на обществените пространства в градската среда като средство за разшифроване на различните общества. Дискредитацията на едно обществено просранство води до неговото отхвърляне, обругаване и ограбване.
Системата от отделни аспекти на оценка, които той предложи, би могла да формира изчерпателен комплекс от критерии за селекция на паметници на културата от времето на тоталитаризма, независимо от приведените примери за относителност на ценностите и тяхната противоречива интерпретация от различни култури.

Милена Якимова 
предложи жив, артистичен и интригуващ прочит на съвременното отношение към останките от монументални публични места на тоталитаризма. Тя разгледа фазите на преосмисляне на близкото минало чрез редополагане на различни йерархични стойности в идивидуалната памет (помпозни социални практики и индивидуални поведенчески актове на отрицание наред с популярни марки храни и елементи на бита). В този контекст, според нея профанацията на монументалните обществени пространства от по-младите генерации е по-скоро залог за запазването, обживяването и безболезненото им преосмисляне, наместо изтласкване на преживяното в кьошетата на колективната памет, което би застрашило психологическия комфорт на обществото.


Елена Димитрова  
направи бърз преглед на начина на функциониране на наследените от времето на тоталитаризма монументални обществени пространства в различни по големина български градове през последните 20 години. Тя разгърна виждане за града като процес, който не се поддава на дирижиране, и изтъкна ценноста на публичните фрагменти в постсоциалистическия, постмодерен град като места за всички, за всякакви индивидуални поведенчески актове, които не смущават свободата на другите.

В този дух нейните студенти по урбанизъм в УАСГ - Ивайло, Емилия, Велислава, Силвена и Христо, представиха с много ирония в своя видеоклип "Монументалните соц. комплекси - шанс за градската култура" разнообразни възможнисти за бъдещо използване на паметника "1300 години България" пред НДК в София - за паркур и скално катерене, като телевизионна кула или билборд за реклами и обяви, за обществен часовник, шанца за скейбордни еквилибристики, ретранслатор на безжичен интернет, място за DJ и други водещи при организиране на всякакви празненства и забави.


Във филма СЛЕДА на Нели Георгиева и Росен Коев парк-паметникът на българо-съветската дружба във Варна бе пречупен през личния спомен на една бивша ученичка в близката френска гимназия и серия днешни интервюта със скулптора Альоша Кафеджийски. Авторът обича своето дело и не може да си представи каквато и да било пластична промяна; не би отстъпил авторското си право безвъзмездно. Въпреки запустението, хълмът с 300-та стъпала към монумента предоставя вълшебна панорама на морския град и възможности за разходки и отдих, но засега се обживява само от питомците на близката гимназия, за които предназначението на монумента и принадлежността на солдатите са останали неизвестни. Обемите, скрити зад мощните войнишки фигури - някога сакрално осветени и аранжирани с музейни експозиции, днес са разграбени и мрачни, зазидани - заради откраднатата врата, макар че сигурно биха могли да се употребяват по някакъв начин.

Николай Савов 
проследи изграждане на същия парк-паметник и резюмира своята висока оценка за неговите монументални и естетически качества.

Емилия Кълева
изложи своите идеи за паметника, ознаменуващ създаването на БРСДП/БКП/БСП на връх Бузлуджа, като документ на тоталитарната епоха, който да се реанимира чрез включване в национални и международни културни маршрути след реновиране и организиране на интериорите му и средата около сградата като музей на тоталитарното минало. Освен полагането му в триъгълника от забележителности - долината на тракийските царе около Казанлък, Връх Шипка и връх Бузлуджа, като част от подстъпа към сградата на върха е развит информационен център. В следващата отсечка се предлага да се струпат паметници на тоталитаризма от други места (подобно на музея на тоталитаризма в Будапеща). Кулминацията на разказа е сградата на върха, чийто разграбен и поруган интериор удивлява с размера на вандалщината. Сред мозайките - дело на отлични български художници като Димитър Киров, Йоан Левиев, Енчо Пиронков, Христо Стефанов, Иван Кирков, най-изчоплени от ликовете на видни комунистически дейци са лицата на Тодор Живков и Людмила Живкова; всичко останало е изтърбушено, разпиляно и оголено до бетон. 
Предложението е да се реновира интериорът на залата наполовина, а впечатлението за съвременната социална дихотомия да се пистигне в контраста със съществуващата разруха в другата част. За финансирането и провеждането на подобна амбициозна адаптация и реставрация се предложи публично-частно партньорство.

Последната презентация предизика оживени реакции:
Димитър Вацов резюмира, че летящата чиния е катастрофирала в Бермудския триъгълник между върховете Бузлуджа и Шипка, и долината на тракийските царе. 

Докладващата бе провокирана, че в предлагания от нея триъгълник от обекти, формиращи културен маршрут с международна значимост, най-високата позиция е заета от комунистическия паметник на връх Бузлуджа.
Основателно се постави въпросът кой е стопанинът, зарязал имота на вандалски произвол. Подразбра се, че комплексът е публична държавна собственост, тъй като е строен предимно с държавни средства.

След откриването на изложбата СЛЕДА в залите на Червената къща, се проведе дискусия за съдбата на паметника "1300 години България" пред НДК в София.

Георги Лозанов, медиен експерт
заяви, че като модератор няма да заема страна в дебата и предостави последователно микрофона на участниците за кратки експозета и на публиката в препълнената зала за изказвания и въпроси. Основните тези се центрираха по следния начин:Христо Друмев, директор на НДКДа се възстанови паметникът съгласно първоначалния проект, който не е бил изпълнен точно.


Петър Диков, главен архитект на София
Паметникът не е политически и идеологически, а изразява славното историческо минало. Скулптурните групи на проф. Валентин Старчев са много добри.
Неблагополучията са с облицовката от плочи, които падат и застрашават минувачите. Затова и паметникът е ограден.
Според устното предание, причината за физическия упадък на паметника се корени в кратките срокове на неговото изпълнение в навечерието на тържествата, отбелязващи 1300-годишната история на България. Скъпият силиконов кит, доставен специално от Швеция за уплътняване на фугите между облицовъчните мраморни плочи и предпазване на носещата метална конструкция, бил измит от пожарникарите при почистването в деня на тържественото откриване на паметника преди да са изтекли технологично необходимите 24 часа за неговото втвърдяване.
Запустението, в което е потънал е недопустимо. Дошло е време той да се приведе в по-приличен вид. Миналата пролет е изчистено пространството около НДК. С напредване строителството на метростанциите по лъча "север - юг", догодина ще започнат строителни дейности около НДК. Предлага паметникът да се възстанови като се оголи металната конструкция и се запазят скулптурните групи на проф. В. Старчев.


Тодор Булев, Зам.-председател на Съюза на архитектите в България
Интензивното монументално строителство в близкото минало изобилства с хубави паметници и възпита много добри професионалисти. Паметникът трябва да се възстанови след обсъждания на решения в професионалните среди.


Лъчезар Бояджиев, изкуствовед
Да се възстанови паметникът, като металната конструкция се вгради в стъклени обеми, каквито архитектите ползват повсеместно в съвременността.


Цоню Корнаджев, издател
Да се разруши, както е показало и времето, защото този паметник представя изкривено виждане за историята на България.


Валентин Старчев, скулптор на паметника
Проектът е избран в конкурс между три колектива (В. Старчев, В. Минеков, Б. Гоцев). Амбицията на авторите е била да се постигне внушението на цялостен ансамбъл. Каквото и решение да се вземе, няма да му попречи. С времето все повече се убеждава, че оголената конструкция - червена, както е била боядисана в началото с миниум, ще изглежда по-съвременно, по-модерно.


Гражданин
Да се предизвика референдум.ГражданкаПаметникът е много грозен и изобщо не се харесва от софиянци. Да се разруши.


Ирина Генова, изкуствовед
Намираме се в клопката на невъзможно рашение - нито да се разруши, нито да остане този паметник. Отправя апел да не се наливат средства в него, след като в цялата история на София като столица няма нито една целенасочено изградена институция на паметта.


млад гражданин
Дебатът е показател за гражданското мислене. Въпреки това, няколкостотин паметници се рушат - сгради и монументи с голяма художествена и архитектурна стойност , а на тяхно място изникват стъклени обеми.


Христо Буцев, журналист
Важно е да се знае чия собственост е паметникът? Кой стопанисва цялото пространство около Националния дворец на културата. Възможно ли е то да се огради, както се прави по света.


авторка на озеленяването на комплекса пред НДК
НДК е замислен като комплекс за култура. Колективът е награден с голямата награда на Мадрид по предложение на арх. Жорж Кандилис. Днес околното пространство е напълно променено и ограбвано. Съществуващите дюзи и прожектори на водната каскада са демонтирани, за да не изчезнат. Въпреки това днес те са загубени. Нужно е да сe търси отговорност за разсипията. Най-добре да се възвърне първоначалният замисъл на парка, двореца и паметника.


Константин Павлов, издател 
Патетичното отношение към историята, изразено в паметника, е съмнително и неефективно. Това поставя под въпрос смисъла на съществуването му.

Любинка Стоилова, архитект
Възстановяването на паметника не може де са мисли без възстановяване на околното пространство, особено на съседната детска площадка, която и след почистването на цялата околност е занемарена и неизползваема. Важно е да се знае какво ще струва това и готово ли е обществото да поеме тези разходи. Специалистите трябва да пресметнат и изготвят разчети какво ще струва на данъкоплатеца цялостното обновление - на етапи. В България референдумите нямат традиция, както е в Швейцария. Но гражданите имат легитимно представителство в Столичния общински съвет. Направените разчети могат да се представят пред общинските съветници и те да решат кой вариант е най-благоприятен.


Юлиян Попов
Паметникът да се разруши и да се възстановят стените с имената на загиналите във войните. Но все пак трябва да се има предвид, че и разрушението ще струва пари.


Боряна Парушева, архитект
Да се организира международен конкурс за архитектурни решения от специалисти.

Тодор Булев, Зам.-председател на САБ
Възможни са разнообразни решения, които специалистите да предложат въз основа на този дебат и други мнения на гражданите. Разбира се, при реконструкцията трябва да се обнови и околното пространство.

Христо Друмев, Директор на НДК
Собственик на пространството около НДК е Столична община. В противовес на злоупотребите с общинска собственост до неотдавна, дошло е време това централно място да придобие привлекателен вид за гражданите на София и за чужденците.


Петър Диков, Главен архитект
От 2001 г. собствеността върху паметника е прехвърлена от Държавата към Столична обшина. Носталгията по близкото минало не прoменя факта, че мястото, където днес е НДК , не бе от най-привлекателните преди дворецът да бъде построен. В момента, по инициатива на дружеството на военните от запаса, войнишките паметници се възстановяват и ще бъдат поставени в южния парк, в близост до търговския "Сити сентър".
За край на дебата, да се приеме решение да се свалят облицовъчните плочи и да се остави металната конструкция видима като се боядиса в червено, което съответства на мнението на проф. Старчев.

В ъгъла на залата тихо седя през цялото време арх. Павел Попов - бивш общински съветник, винаги с актуална гражданска позиция
(В тази връзка виж статията му "НДК. Държавен? Общински? Частен?", в. Култура, бр. 35 (2518), 15 октомври 2008; http://www.kultura.bg/article.php?id=14774#edno)


В заключение,
и семинарът, и дебатът не извлякоха конкретни препоръки за действие. В някаква степен те показаха, че половинвековната тоталитарна система е създала дълбоки структури и зависимости, които до днес - 20 г. след началото на промените, остават недоразрушени и действени. На техния фон монументалните комплекси на комунистическия режим са само върха на айсберга. Колко време ще отнеме разтопяването на ледовете - на този въпрос семинарът също не отговори.

Ползата от тези събития е, че проблемите се обговориха отново - по-целенасочено и толерантно. Остава и материалната следа от тях - фотоизложба, която още може да се види в Червената къща; филм; бъдещо отпечатване на материалите; ползотворни контакти между участниците.
В този смисъл, целта на организаторите е постигната.
Остава открит въпросът дали скоростното обновяване на паметника "1300 години България" по повод 130-годишнината от обявяването на София за столица няма да се превърне отново в кампанийно разходване на средства, както при неговото изграждане.


Записа: Любинка Стоилова - София, 25.10.2008
За още отзиви с видеоматериали - виж при Комитата http://komitata.blogspot.com/2008/10/blog-post_26.html

БГНЕС: Вандали посегнаха на Ивановските скални църкви

19.10.2008 22:41

Вандали посегнаха на Ивановските скални църкви. През нощта младежи си направили купон в средновековните църкви и разрушили ценни стенописи, съобщи БНТ.

Въпреки че скалният манастир е в списъка на световното и културно природно наследство след работно време той остава без охрана. Стойчо и Цанко – двама вандали с вкус. Избрали все пак паметник от изключително значение дори за света. Доста се изпотили, докато се изкачат до скрипторията. Тя е най-нависоко, няма стълби до нея. Търсили са явно запой с “егати гледката”. И сигурно е било “много кул”, защото са решили да увековечат имената си. До тези на средновековните граматици, посветили живота си на книгите и духовността.

Но на Стойчо и Цанко не им стигнало. Разбили катинара на “Затрупаната църква” и започнали да дълбаят. Меката варовикова скала лесно се поддава и на джобно ножче. Така че издълбали стенописите от 13 век с лекота. Изстъргали образа на цар Иван Асен – един от ктиторите на манастира. В Затрупаната църква обаче стенописите са малко, та се преместили в параклиса на Св. Архангел Михаил. И си дълбали на воля. Изчовъркали лицата на всички светци. А после Стойчо и Цанко се опитали да си направят собствена килия в скалата. Но изглежда просветлението от водката им свършило.

Д-р Коста Хаджиев – епиграф, БАН каза по скандалния случай: "Романтично е да преспиш в скалите с компания, но не е романтично да нанесеш щета в един исторически паметник." Александър Стойков – доктор по иконография реагира по-емоционално: "Ужасяващо е! Този наш манастир спокойно може да се конкурира с манастирите в Гърция. Тези фрезки са консервирани и след това унищожени."

Скалният манастир в каньона на река Русенски лом всеки ден се посещава от стотици туристи. И всеки музей в света би завидял на печалбата от билетите. Но явно е крайно недостатъчна, за да се наеме охрана. В църквата има само един уредник в работно време, който в пет врътва ключовете на няколко катинара. Нищо че храмът е под закрилата на ЮНЕСКО.


БГНЕС, снимка: БГНЕС/ГЕРГАНА КОСТАДИНОВА

The Monuments of the Commuistic Regime in the Contemporary European Town. A Disputable Future?

interdisciplinary seminar
24 October (Friday) 2008, 9.00 a.m.-6.00 p.m.
The Red hаll - Ljuben Karavelov St.

TRACE Project is a cultural project for evaluation of the hereditary value of architectural monuments from the socialistic period in Bulgaria, that is meant to integrate them into the social and cultural space of the contemporary city. The problems encompass the question about the meaning of these monuments today and their potential as architectural and urban works of art, cultural phenomena and component parts of the city landscape.The target of this project is to open a public debate about the future of the architectural monument compounds.
A debate that would cast a light through analytical and creative approach, on the questions and expectations, that these spots raise.
Our team's task is to collect all views and opinions, without any taboos, and to formulate the expectations of the european citizens, regarding the re-construction of the public areas, impregnated with memories, that fill up our city territories.
The project offers to make a work platform, in which anyone could leave a trace of his/her own memory, concerning the monumental city area.
In the frame of TRACE Project managed by Archinef association (Lyon, France), Sand Glass Association and „Images–A-Mot“ collective (Paris, France).
Free entrance


24 October (Friday) 2008, 7.00 p.m. Red hall
The Monument in Front of the National Palace of Culture

What to Do?
debate
Right after its mere erection in 1981 the monument, dedicated to 1300 years of founding the Bulgarian State, became notorious among Sofia inhabitants.
Today, 27 years later, it is in an obsolete state and is collapsing hazardously.
Do we have to restore it, and on whose expense- the state’s or the municipality’s?
Shall we demolish it in arder to create a green area in the urbanized Sofia downtown?....
Do we have to preserve it as a symbol of the unattained communism – half finished, put together with poor materials, but always on time for the next official opening? This debate aims at articulating the different positions of Sofia Municipality, the State, intellectuals, urban planners, the collective for its restoration and stakeholders.

Participants:
Histo Drumev (generalen direktor na National Palace of Culture, founder and Head of Board of Directors of "Made in Bulgaria" Union),
arch. Todor Bulev (deputy - chairman of Board of Directors of Union of Bulgarian Architects), Luchezar Boiadzhiev (sculptor)
and
Petur Dikov (Sofia major architect)
Moderator:
Georgi Lozanov

In the frame of TRACE Project managed by Archinef association (Lyon, France)
and „Images–A-Mot“ collective (Paris, France).
Discssion in Bulgarian.
Tickets: 2/1 BGN reserve a ticket

24 October (Friday) 2008, 6.00 p.m. – opening
Nameless hall, Gulliver hall
25 October–6 November,
between 3.00 p.m.. and 7.00 p.m, except Saturday

Archinef Association (Lyon, France),
„Images–A-Mot“ collective (Paris, France) and
Sand Glass Association (Sofia)
pesent:TRACE photo exhibition

This photo exhibition offers authors’ points of view concering the monuments of our communist past.
It represents the authors' points of view and presents photos of Nadezhda Yurukova, Boris Misirkov & Georgi Bogdanov, Aleksandur Yordanov, Nikola Mihov, Krassimir Umarsky, Marko Krojac.
In the frame of TRACE Project managed by Archinef association (Lyon, France), Sand Glass Association (Sofia) and „Images–A-Mot“ collective (Paris, France).
Free entrance read more
_________________________________________________________________________________________________

Contacts: http://www.projet-trace.com/
Boriana PAROUCHEVA: 06 78 05 45 18 / bparoucheva@hotmail.com
Neli GUEORGUIEVA: 06 24 47 19 07 / neli_g@yahoo.com%27/
Axel BRISARD: 06 64 14 25 68 / axel_brisard@yahoo.fr

В тази връзка виж:
арх. Павел Попов
НДК. Държавен? Общински? Частен?
в. Култура, бр. 35 (2518), 15 октомври 2008
http://www.kultura.bg/article.php?id=14774#edno

Дневник: Варненски доцент ще строи небостъргач в София

Варненската компания "Туки Цветков" възнамерява да постои най-високия небостъргач в България. Това съобщи собственикът на дружеството Цветнен Цветков, който освен строителен предприемач е и доцент в Икономическия университет в града.

Бъдещият билдинг ще бъде висок 160 метра и ще се намира на Ботевградско шосе при входа на София, каза Цветков. Според предварителните проекти инвестицията ще надхвърли 40 млн. евро.

"Надявам се да получа разрешително за строежа най-късно до една година, каза Цветнен Цветков. Това обаче може да не е лесна задача, тъй като в момента само в София са депозирани поне 30 молби за издаване на визи за строеж на небостъргачи".

Според Цветков евентуален проблем би могъл да бъде фактът на все още липсващата нормативна уредба за строеж на небостъргачи у нас. "По тази причина строителството на високи сгради ще става на принципа, което не е разрешено е позволено", прогнозира предприемачът. По негови думи във Варна строителството на първите небостъргачи ще стартира до 2 – 3 години. Единият от проектите предвижда първата високоетажна постройка да се появи на мястото на т.нар. Шахдом на кръстовището на булевардите "Сливница" и "Княз Борис I".

Небостъргачът в София ще има 48 нива, на които ще бъдат разположени офиси, хотелска част и жилища. Цените на апартаментите ще растат с всеки етаж след 80-ия метър, каквато е световната практика, обясни Цветнен Цветков.

Източник

Монитор: Махат книгите от площад “Славейков”

Сергиите с книги от централния столичен площад "Славейков" най-вероятно ще бъдат заменени с театрални и концертни сцени на открито. Превръщането на пъпа на София в културен център е само една от идеите за реконструкция на пазара. Тя беше обсъдена на заседание на архитектурната комисия на "Московска" 33 вчера.

Главният архитект на София Петър Диков да проучи и предложи различни варианти за преобразяване на площад "Славейков" по европейски модел, решиха общинарите от комисията с мотива, че сергиите грозят "сърцето" на града. Според съветника от ГЕРБ арх. Людмил Леонидов идеите за "преобличане" на пъпа на София могат да бъдат събрани до три месеца.

"Единият вариант е площад "Славейков" да бъде превърнат в театрален център, като за една от сцените се използват стълбите на Столичната библиотека.

Така там ще е удачно да се направи и Единен център за продажба на билети", коментира архитектът.

Според него другата възможност е под площада да се построят помещения за различни цели.

Гражданите на София да участват в конкурс и да дадат идеите си за "преобличане" на пъпа на София, предлага още арх. Людмил Леонидов.

Така можело да дойдат изключително оригинални предложения и "сърцето" на нашата столица да влезе в Топ 10 на най-нестандартни центрове в Европа.

Източник

Новинар: Документи за съмнителни строежи в Бояна изчезват мистериозно

Сгради мастодонти масово нарушават закона, не спазват отстояния от улици

[15-10-2008] от Аделина Делийска

Огромен строителен мастодонт се вряза в ската на планината. Снимка Диана Милева

За този строеж на ул. 612 в Бояна общинските служители в район Витоша три седмици издирват документи. Снимка Диана Милева

Мащабното строителство на огромни сгради в доскоро привлекателния столичен подпланински квартал Бояна продължава да кипи. Граждани алармират, че отстоянията, заложени в законите – да се строи на три метра разстояние от комшиите и на пет метра от улиците, масово не се спазват. Не се спазват и плътността и интензивността на застрояване, т.е строи се много повече от заложеното в устройствения план. Канализациите пък „любезно” и съвсем по европейски екологично се извеждат директно върху уличните платна или в деретата, където да текат нечистотиите. През годините строителните безобразия са се вършили с благословията на главните архитекти на район Витоша. Всичко това обаче явно не притеснява служителите от общината в района, на чиято територия се намира кварталът. Нито пък онези от строителния надзор. В кметството, където се приемат и одобряват проектите за строителство и се издават визите за него, се оказа, че липсват цели папки с документи за някои мащабни обекти. Напоследък от това районно кметство бяха скоропостижно уволнени двама главни архитекти заради допуснати гафове от тях. Това са арх. Станоев и арх. Кючуков. Сега на този горещ стол вече седи дама – арх. Данка Василева. Тя обаче чистосърдечно призна, че не може да открие много важни документи в архива на ведомството по повод на

два съмнителни строителни обекта

за които "Новинар" разполага с информация, че не са спазени отстоянията и е нарушено правилото за предназначението по ОУП на града. Единият строеж се намира в УПИ VІ 699, кв.7 на жк ”Гърдова глава” и негов възложител е Георги Цеков, а другият се намира в УПИ 621, 639 и има строително разрешение от 6 юни 2006 година, е на „Уолтън Асошийтс-Еко”ООД с управител Пламен Стоев.
Съседи на Цеков се оплакват, че той не е спазил условията по норматив. В кметството обаче три седмици не успяха да открият документите на тази сграда. Главният архитект на район Витоша дори престана да си вдига телефона. Преди време самият Цеков гарантира пред "Новинар", че документите му са изрядни и няма извършено никакво нарушение. Теренът бил закупил срещу близо 1 млн. евро, а съседите му се жалвали, защото били "недобросъвестни и зложелателно настроени към него". Комшиите му обаче са категорични, че уличката им бива затваряна с позволения от кметството непрекъснато заради строителните дейности, че огромните машини калят и мърлят нонстоп района там и че отпадъците от обекта се изхвърлят и с дни не се почистват. Не става ясно как, след като в кметството на района не могат да намерят документите на този терен, издават разрешителни за затварянето на шосето и други дейности.
Новата главна архитектка Василева обаче успя да намери папката с документите за другия строеж, от който се жалват боянчани. Оказа се, че

протестите на гражданите са съвсем основателни

Разрешителното за строеж е издадено през 2006 година, впоследствие е издадена и втора виза за подземен трафопост. Подземният трафопост в случая включва пет подземни нива. Ограничени от забраната в Бояна да се строят високи сгради, собствениците все пак са намерили начин да построят желаните от тях етажи, само че за сметка на природата. Защото петте подземни етажа пробиват директно ската на планината. Самата архитект Василева признава, че сградата става "нещо огромно като застроен обем". Подземните пет етажа ще се използват за гаражи, сервизни помещения и складове. Те обаче нарушават изискванията за зелените площи в новия Общ устройствен план, според който под високите дървета в планината не може да има дълбоки подземни тунели, тъй като няма да има дълбочина за кореновата система на дърветата. Това в известна степен може да се ползва като ограничител за безумните разкопавания на планинските терени. Но само ако има добро желание от страна на контролните органи като районната Дирекция за национален строителен контрол (ДНСК), общината, строителния надзор и т.н. Въпросната сграда от южната си страна има вкопани пет нива, от кота нула има пет етажа нагоре плюс още два в покрива, общо това са 12 етажа в Бояна. А да дадеш

разрешение да се строят 12 етажа в Бояна си е безотговорност

Парадоксално в случая е, че въпросното огромно строителство се прави без дадена улица по проектите и като достъп се намира в един тупик. За непосветените експертите поясняват, че този строеж е бил захванат и позволен в задънена улица без улично-регулационна линия. А на съвсем разбираем и прост език – строи се в самия скат на планината. От югоизточната страна въпросната сграда пък е допуснато да влезе с коса засечка с 60-70 см в имота на комшията. Това веднага означава, че законите са сгазени, тъй като не е спазено регламентираното отстояние от три метра от имота на комшиите. Тъй като сградата се прави в терен без улична регулация пък, не може да се каже и че е спазен нормативът за петметрово отстояние от уличните платна. Освен това показателите за тази устройствена зона по ОУП са при плътност 30%, кинт единица, което означава, че общата застроена площ не трябва да надвишава площта на терена, кота корниз 10 метра и озеленяване от 60 на сто. Но издадената виза на обекта преди две години е при плътност 60 процента, т.е. два пъти повече, и кинт от 1,2.
Кметът на район Витоша Любен Петров любезно поясни, че за да се коригира подобна несправедливост, е нужно ощетените да пуснат жалби до неговата администрация. И той ще разпореди на своите служители от отдела по незаконно строителство проверка на всеки отделен случай. Служители правят разследвания дали строителството отговаря на одобрените проекти. Въпросните служители никак не са малко – има такъв специализиран отдел в самия район, а има и друго идентично звено към дирекция „Архитектура и градоустройство”. Какво прави тази армия от чиновници с бюджетни заплати се вижда и няма нужда от коментари. Пътят на жалбите обаче е една протяжна процедура, която в повечето случаи е и ялова, даже когато отива в съда. Защото почти няма случаи, в които маститите инвеститори да си прекроят сградите, твърдят посветени в този бизнес. За ощетените остава възможността да пият по една студена вода. Или да принудят администрацията и контролните органи да заработят по-добре и да не ядат грешно парите на данъкоплатците, като същевременно позволяват безнаказани действия за нарушителите. А в конкретните случаи и прекалено много работа не само за кмета Бойко Борисов и строителния надзор, но дори и за прокуратурата.

Източник

Диалог между нова и стара архитектура

Арх. Венцислав Илиев: Съвременното строителство в центъра на Русе – опит за коментар на вечния архитектурен спор „ново – старо”

http://www.stroitelstvo.bg/news.php?m=details&id=22729

105 и 25 години по-късно

Преди 105 години - през 1903, завърналият се след дипломирането си в Белгия арх. Пенчо Койчев построява за инж. Петър Йосифов и съпругата му – художницата Анна Хен-Йосифова (*1872 Брауншвайг +1931 София) забележителен дом.

Разположена на бул. Македония 36 до Руски паметник, къщата е един от първите образци на сецесиона в България. Стилът на тази ранна творба на Пенчо Койчев не може да се обърка – характерни ризалити, разнообразно начупени романтични скатни покриви, контрастни на бялата мазилка тухлени пояси, плитка пластична декорация.

Този дом става средище на художествен кръг Съвременно изкуство (1903), възникнал у нас много скоро след появата в самия край на ХІХ в. на обществото Сецесион във Виена и движението Ар Нуво в Белгия и Франция.

Дружеството Съвременно изкуство обединява представители на софийския артистичен елит - Константин Величков, Андрей Протич, декораторите Хараламби Тачев, Стефан Баджов; живописците, Никола Михайлов, Гошка Дацов, Никола Петров, Александър Мутафов, Елена Карамихайлова; скулпторът Марин Василев; карикатуристите Александър Божинов, Иван Славов, Петър Паспалев; писателите Пенчо Славейков и Ив. Ст. Андрейчин; архитектите Пенчо Койчев, Киро Маричков, Георги Фингов, Никола Занков, Боян Стоянов се обединяват в името на синтеза на изкуствата.
При обзавеждането на своя дом Анна Хен-Йосифова сама проектира мебелите и битови предмети в духа на Ар нуво и провежда в интериора идеите за Gesamtkunstwerk.

Къщата на Анна Йосифова е както място за изложби, така и за организираните от нея през 1909 г. курсове по пирография и интарзия. Сред ученичките й са княгините Евдокия и Надежда. Тя е "любима художница" на Царица Елеонора, съратник в нейните благотворителни акции, и изпълнител на редица художествени поръчки на Двореца.

Сн. ст.н.с. д-р Милена Георгиева

Анна Хен-Йосифова участва активно в редовните експозиции на Дружество «Съвременно изкуство» (от 1903 насетне – самостоятелни и съвместно с Дружеството на българските художници, 1913-22) , в изложбите на Съюза на южнославянските художици «Лада» (София – 1906, Белград – 1908, Загреб - 1912), в международните изложения в Лиеж (1905), Мюнхен (1909), Венеция (1910); в самостоятелни изложби в София (май/1909 и ноември-декември/1930). Нейните разнолики импресионистични композиции с цветя оставят неизлечим романтичен полъх.
Приживе е наградена с орден за граждански заслуги «Дамски кръст – ІІІ ст. с корона» (1923), с грамоти и почети дипломи.

Сн.: ст-н-с- д-р Милена Георгиева

В началото на 1980-те години парцелът с къщата, обитавана от наследниците на Анна и Петър Йосифови на бул. «Македония» 36, става обект на неотразимата амбиция на една главна лекарка за разширяването на съседната ІV-та районна болница (бул. «Македония» 38).

След 80 години достойно съществуване, нито отрицателните становища и съпротива на специалистите, нито ходатайствата и алармиращите публикации успяват да спасят забележителната сграда – исторически и архитектурен паметник на културата.

С подпис на тогавашния Зам. председател на Комитета за изкуство и култура, собствениците са изхвърлени принудително и паметникът на културата е безмилостно разрушен.

Днес – 25 години след събарянето на къщата,

парцелът е незастроен, а унищожаването й изглежда още по-безумно.
Тъжна съдба за едно твърде важно паметно място за българската култура.

виж още: Вестник "Култура", брой 10, 7 март 2003 г. ; Вестник "Култура", бр.46, 13 декември 2002 г. ; http://pridvorni.blog.com/_/actions/browse/?to=next&id=2306408 ; http://www.mebeli.info/go.idecs?i=15986&l=bulgarian ;
http://www.slon.bg/display.php?section=8&category=16&article=6866&PHPSESSID=a73729ea31001754e0edef3e58fb83a9 ;
http://www.slon.bg/display.php?section=8&category=16&article=5855&PHPSESSID=0702f27c058ab7fa448c3c4da1c199ef

Хубавите къщи / Изчезващите къщи - ІІ

След Дома на архитекта във Варна (мм. юни-юли) и Фестивала на изкуствата “Аполония” в Созопол (02.09.-10.09), София е домакин на проекта “Изчезващите къщи/Хубавите къщи” (16-30.09). Откриването, свързано с Европейските дни на наследството, бе на 16.09.2008 г. в 17:30 часа в Зала 2 на Централния дом на архитекта, ул. “Кракра” 11.

Второто годишно издание на проекта -

дело на интердисциплинарен екип от Варна,

бе представено от куратора на изложбата арх. Станчо Веков.

Самата изложба

от мултимедия, снимки, текст, филателни марки, и видео обекти, композирани на винилови табла, специално за представянето им в двора на Етнографския музей в Созопол бе разказана обстойно, вещо и емоционално от журналистката Виолета Тончева.

Проектът в подкрепа на националната кампания на Съюза на архитектите в България

“Наследство в риск”, търси провокация не толкова към отделни професионалисти, колкото към по-широки социални кръгове. Както и при първата изложба, обиколила същите домакини през 2007 г., идеята на куратора арх. Станчо Веков е със средствата на различни изкуства, жанрове и разнообразен авторов почерк общественото внимание да се фокусира върху архитектурното наследство. Целта е да се събуди съпротивата срещу развихрилата се унищожителна стихия, която в днешна България помита традиционните материални и духовни ценности.

Традиционно авторовият екип се състои от архитекти, студенти по архитектура, дизайнери, художници, фотографи, журналисти, но тази година е допълнен с изкуствоведи, филателисти и художници, които владеят нови изразни средства като образи от пощенски марки, видеофилми, мултимедия, колаж. Обектите на интерес са точно адресирани и лично преживяни, но се позовават както на конкретни послания, така и на иносказания.

Експозицията започва със съкровения носталгично наивен спомен-въздишка по детството на Дария Василянска, озаглавен “Имаше такава къща”...

Емблематични образи на града се разпознават и в принтовете на инж. Светла Пенчева







и ученичката в Първа езикова гимназия Славея Монева,

в акварелите на арх. Здравка Нейчева,


в офортите на Стефан Радков и живопосните платна на Милен Маринов, Марина и Николай Русеви; в новите любими “Къркалясници” (срутени къщи на родопски диалект) на Светлин Ненов.














За плакат на изложбата е избран колажът на Виолета Тончева “Къщата на духовете”,
където три изчезващи къщи в центъра на Варна
(на ул. Ал. Рачински” 4, ул “Братя Шкорпил” 5 и ул “Др. Цанков” 13)
се превръщат от обиталища на духа в свърталища на духове.

В сходен емоционално и смислово поливалентен колаж “Къщите-миражи” на изкуствоведката Пламена Рачева напластяват автопортрет с различно обработени фотографии и рисунки на рушащи се къщи от Рибарската махала в Тутракан чрез акварелната техника “обманка” (измама), популярна в Русия през ХVІІІ–XIХ в.

Оригинален филателен образ на Варна “под лупа” е представен чрез уникалната колекция на Борис Калинков - лауреат на най-високите световни филателни отличия. Разходката обикаля най-важните варненски архитектурни забележителности за да ни отведе до старото пристанище върху първата българска пощенска марка на морска тематика от 1911 г., което отдавна очаква да бъде преосмислено - както това се прави днес на много места по света.


Експозицията включва
интересни дигитални етюди за интеграция на паметници на архитектурното наследство в съвременен контекст от студенти по архитектура във ВСУ “Черноризец Храбър”, с ръководител арх. Станчо Веков. Диалогът на авангарда с миналото продължава и чрез дългосрочния проект на студентите на доц. д-р арх. Красимира Вачева, които трупат електронен архив на архитектурната памет на Варна.

Серия от видеофилми на електронни медии поставят натрапчиво проблема за отношението ни към миналото.
Проследявайки архитектурното наследство на една от знаковите централни улици на Варна - “Преславска”, Силвия Благоева и Николай Русенов (Ефирна телевизия “Варна”) повдигат реторичния въпрос има ли градът потенциал да реализира кандидатурата си за културна столица на Европа през 2019 г.
Екатерина Митева и Михаил Врабчев (ТВ “М САТ“) осветляват изключителната скулптурна декорация на фронтони и атики в морския град от Кирил Шиваров (автор на статуите на Евлоги и Христо Георгиеви пред главния вход на Софийския университет, на част от декорацията на Столичната библиотека ).
Категорично отхвърлят безотговорността и незаинтересоваността към паметта на града Веселина Божинова и Петър Петров (ТВ “7 дни”) със своя репортажен филм “Ничия дом или кьошка в местността “Свети Никола”.


Кулминация в изложбата е дебютът “Римски път” на художниците Цветана и Деян Векови, чието скрупульозно внимание към артефакта реконструира исторически правдиво античен римски път (IV в.) и част от северната крепостна стена на Варна (ХІ в.) в новоизградения едноименен частен клуб-галерия на ул. “Хан Крум” 22. Едно копие на открития на това място римски сандал ни отвежда към миража на сякаш току що отминалия му древен притежател. Именно в този подход коментиращата изложбата Виолета Тончева вижда смисъла на диалога с миналото - като извор на самочувствие у българите “като наследници - не на имоти, а на д ревни култури”.

***

Участниците откликват на необходимостта от актуална оценка на миналото и архитектурата като част от събирателния образ на националната идентичност в променените тенденции към глобализация. Амбицията им е да подклаждат активността на обществото за промяна на инертното отношение към културното наследство и за преодоляване на опасността да се размие културната памет в българските градове.
Според арх. Станчо Веков войнственият стремеж тази част от националната памет да се охранява строго за идните поколения следва да се усмири в осъзнато търсене на баланс между ново и старо в градската среда и чрез обществен консенсус за приемственост в политиката на опазване на българското архитектурно наследство. Уви, както самите автори признават, това е “... наследството, в което хубавите къщи нерядко придобиват статута на изчезващи къщи...”.

Но в името на какво се разраства неудържимо това явление. Къде и кога опасността от социална амнезия се превръща в реалност и обитателите престават да се интересуват от публични ценности като специфичния дух и атмосфера на тяхното селище в името единствено на частната собственост.

Тревожните лични послания на варненци за къщите и обитателите от техния град засягат издълбоко самите нас и разкъртват задрямалата ни чувствителност, защото се отнасят до всяко българско селище. Въпросът, който продължава да ни измъчва, е докога ще се задоволяваме с негативните примери, които ни обграждат.
А авторите на изложбата се питат: Ще успее ли новият Общ устройствен план на Варна, (проф. д.а.н. Иван Никифоров и кол.) да промени това развитие.

За третата част на проекта Хубавите къщи / Изчезващите къщи през следващата година арх. Станчо Веков вече е решил да представи позитивни примери – доколкото има идеи и успешни практики на диалога между старо и ново, на баланса между традиция и новаторски търсения в архитектурата и градската среда на Варна, които да маркират правилната посока в общата мисия към осмисляне на собствената ни идентичност.

Записал: д-р арх. Любинка Стоилова

Хубавите къщи / Изчезващите къщи - І

сп. Архитектура, 2-3 (2007): 55-56 - клик върху образите, за да се чете

Тайни градини или крадени паркове

Материал на Радан Кънев. Оригиналът е тук.

Oтдавна ме мъчи този въпрос. Защо в София има заключени паркове*, достъпни само за някакви избрани люде? Кои са тези избраните?

Как се влиза в тайните градини на властта?


Случи ми се наскоро да се разходя в градината на резиденция "Лозенец". Разбрах няколко неща:


1) Можело с държавни (т.е. наши) пари да се поддържат парковете. И то чудесно да се поддържат.


2) Паркът се използва почти изцяло за частни "събития" - сватби, партита и прочее. Напълно неясно е кой, как, при какви условия го дава под наем;

3) От парка се изкарват пари. Кой, как, колко изкарва - вж. 2) Ако аз обаче искам да похарча пари и да си прекарам някакво време в този парк - няма нито обява, нито ценоразпис, нито ... Абе трябва явно да познаваш едни хора ...


Говорих с един приятел за тези неща. Той ми каза - ама ние сме свИни, ще го оплескаме. Аз пък казвам - нека взимат някой лев на входа за поддръжка. Няма проблем. Навсякъде по света има платени и безплатни площи, градини и т.н. Но в цивилизованите общества няма тайни градини на обществена издръжка.


От 200 години насам тези площи са общодостъпни, със или без заплащане. Тук някой буквално ги краде от нас, и прави пари от ресурс, поддържан с общи средства.

* Кратък списък на крадените паркове в София:

• Резиденция "Лозенец";
• Резиденция "Бояна" - поне 2/3 от площта няма нищо общо със сигурността на пребиваващите и се отдава с търговска цел;
  
• Градината на Военна академия - празна и запустяла, на пъпа на града;
  
• Градината на МВР-Академия (ВИПОНД, a.k.a. Симеоново) - абсолютно неизползвана огромна площ в лишения от паркове район "Младост" - "Малинова долина";

Отделно - цял куп оградени и затворени площи в Борисовата градина, с разни неидентифицирани обекти вътре, в т.ч. например "Конна база ЕГИДА" и т.н..

Отделно - оградени площи с неясен правен статус от типа на "Маймунарника" или както сега се казва.

Отделно - mega-грабежът "Мария Луиза", но там нещата са съвсем други. Там не е тайна какво се случи, въпросът е кой и кога най-сетне ще полежи за тази работа, и кога Столична община ще си потърси правата по съдебен ред.

Моля допълвайте списъка.

Радан Кънев

Само искам да добавя нещо, — като "секретни" обекти (защо кебапчето, плажът и паркът на управляващите са винаги "секретни"? може би ако заслабнат, държавата ще се срути), тези паркове съответно нямат предназначение като имоти (не фигурират като зелени площи) и почти без усилие могат да бъдат продадени и застроени от заинтересовани лица.

Проектозаконът за наследството: рисковете

проф. д.а.н. арх. Тодор Кръстев
в. Култура, бр. 29 (2512), 4 септември 2008
http://www.kultura.bg/index.php

Нещо странно се случва с българския закон за културното наследство. Изминаха близо две десетилетия бурна законодателна дейност на прехода. Приети бяха десетки нови закони, някои от които в области, далеч не приоритетни за обществения интерес (например хазарта). За това време се провалиха всички законодателни инициативи, свързани с културното наследство (последната бе на Министерството на културата от 2006 г.). В същия период другите страни в преход приеха свои нови закони за културното наследство, някои като Унгария и Албания, в търсене на оптималната юридическа защита на своето наследство, последователно приеха по два закона.
Как да си обясним тази странна законодателна неефективност в България?
Защо все още е в сила анахроничният вече Закон за паметниците на културата и музеите от 1969 г., когато около нас се извършват фундаментални промени?


Причините за липса на нов закон за културното наследство не биха могли да се дължат на недостиг на културни ценности в България. Нашите земи, разположени на истински цивилизационен кръстопът, притежават културно богатство с изключително разнообразни типология, териториален обхват, категория и стратификация.
Причината не би могла да бъде и някаква маргиналност на културното наследство в информационното общество на XXI век. Точно обратното, съществува международен консенсус за нарастващата роля на културното наследство в съвременното общество. Доказват го множеството международни конвенции, законодателният интерес и реалната консервационна практика по цял свят.

Законодателната апатия не би могла да бъде обяснена и с липса на национален и европейски опит в тази област. В рамките на повече от столетие в България бе натрупан безценен законодателен, управленски и творчески опит в областта на опазването. Изградена бе система за управление на недвижимото наследство с централната роля на Националния институт за паметниците на културата (НИПК), който до 1990 г. обхващаше мощен експертен потенциал, деконцентриран в пет териториални филиали (общо около 2000 специалисти) – негова е заслугата за идентификацията на близо 40-те хиляди паметници на културата и за консервационните работи по близо 10 000 от тях. Бе приет авангардният за времето си (но вече неадекватен) Закон за паметниците на културата и музеите. В по-широк контекст сме свидетели на една забележителна еволюция на европейската теория и практика в тази област през последните десетилетия.

Кои са тогава причините? Не съм привърженик на конспиративните теории и затова търся по-прости обяснения. Възможна причина е, че един закон за културното наследство засяга възел от интереси. Културните ценности са нечия собственост, а правният статут за тяхната защита ‛паметник на културата‛, който защитава обществения интерес, налага неизбежни ограничители и задължения върху тази собственост. В страните със стара демокрация балансът между интересите е постигнат преди столетия. Свидетели сме колко мъчително се постига той у нас (страстите около защитените зони по ‛Натура‛, около съдбата на частните колекции и пр.). В началото на 90-те години висши законодатели дори твърдяха, че приетият в цял свят статут на правна защита ‛паметник‛ е само една тоталитарна измислица (‛тоталитарната власт превърна Рилския манастир от национална светиня в паметник на културата‛), демонстрирайки учудващо законодателно невежество по този въпрос.

Особено застрашени се оказаха паметниците на културата в централните градски зони – обект на мощни търговски интереси. Липсата на ясни актуални правила и режими, които да защитават наследството, бе много удобна при разпределението на ценните селищни терени, където главно са разположени паметниците. Липсата на правила идеално устройва тези, които не са заинтересовани да ги има. За да бъде преодоляно всичко това, са необходими политическа воля, държавническо мислене и ясни национални приоритети. Някои страни го постигнаха, България не успя.

Затова бяха толкова големи очакванията към последния (засега) законопроект, който вече е приет на първо четене в Парламента. И там се случи нещо интересно: дебатите по проекта се концентрираха преди всичко върху собствеността на движимите културни ценности и съдбата на частните колекции.
Недвижимото културно наследство остана встрани от вниманието.

Защо се случи така? Нима пред перспективата за музеи, пълни с невиждани съкровища, се подценява съдбата на ценностите в нашата ежедневна среда? Или може би се мисли, че законопроектът е перфектен по отношение на недвижимото културно наследство? Тъй като не го мисля, ще си позволя да посоча тук главните рискове, които се съдържат в него по отношение на недвижимите ценности. Реших, че ще бъда по-полезен, ако не правя цялостен анализ, не влизам в детайлите и не изтъквам несъмнените приноси на проекта, а ако привлека вниманието преди всичко върху опасностите – върху вратичките (а понякога и широките порти), които той отваря за днешните лоши практики, особено на фона на съвременните тенденции в тази област.


S.O.S. за българския пейзаж

Днес се осъществява една забележителна еволюция в представите за културното наследство: разширява се неговото съдържание, за да включи материалните и нематериалните свидетелства за стойности, вярвания и традиции; разширява се неговият териториален обхват – от единичния паметник до историческите градове, културните пейзажи и културните маршрути; разширява се темпоралният му обхват, за да обхване и следите от най-близката ни история. Резултат от тази еволюция са три важни страни на новия подход към културното наследство.

Първо, определят се като културно наследство не само отделните ценни обекти в средата, но и средата като цяло с нейните вътрешни връзки и контекст. Например, в историческия град тези връзки намират израз в силуета, селищната тъкан, мащаба, височините, колорита и пр., които играят важна роля за неговата идентичност (Международна харта на историческите градове, Вашингтон, 1987 г.). Дори когато в града липсват единични ценни обекти, той може да представлява ценност като културно наследство с тези свои структурни стойности. Обратно, дори и да са съхранени всички негови ценни обекти, той може да бъде компрометиран като цяло, ако са нарушени вътрешните му връзки.

На второ място, разширеното съдържание и обхват на културното наследство предизвика появата на едно ново понятие: културни ценности (biens culturels, culturals properties), за да бъде характеризирано огромното разнообразие от ценни обекти и връзки. Най-значимата част от тях е защитена с традиционния юридически статут на защита – паметник на културата, но остава огромно множество от незащитени културни ценности – не така значими, но с роля за духа на мястото и неговата идентичност. Днес все повече общества осъзнават своя интерес от защитата на тези неоценени до сега ценности. Под културно наследство вече по света се разбира не само ограниченият брой защитени обекти – паметници на културата, а цялата съвкупност от културни ценности – обекти и връзки, защитени и незащитени, с роля за идентичността на мястото, разглеждано като цялостна културна среда, като пейзаж. Именно в това е смисълът на новото съдържание на понятието ‛пейзаж/ландшафт‛, лансирано от Европейската конвенция за пейзажа (2000 г.), ратифицирана от България. Там под ‛пейзаж‛ се разбира не само една природна красота, а интегралното пространство, ‛резултат от действието и взаимодействието на природни и/или човешки фактори‛, следователно той може да бъде навсякъде – в града и селото, в изостанали или развити райони, в територии с природни забележителности или без забележителности. Важно е да е носител на идентичност. Пейзажът се оценява като важен фактор за формиране на местни културни традиции, основен компонент на европейското културно и природно наследство, допринасящ за утвърждаването на европейската идентичност. Като кажем ‛пейзажа на Тоскана‛ или ‛на Пловдив‛ – изниква комплексният образ на нещо незаменимо, неповторимо.

И на трето място, разширеното съдържание и обхват на културното наследство логично доведе до необходимостта да се разшири и обхватът на неговата защита. За да бъдат защитени също и незащитените досега културни ценности, бяха включени в действие новите, нестандартни инструменти на интегрираната консервация – метод, който превръща опазването в част от плановете за социално-икономическо развитие чрез: устройствени планове с регулаторни режими, специфични планове за опазване (например във Франция – плановете ‛Зони за защита на архитектурно, урбанистично и пейзажно наследство‛ Z.P.P.A.U.P.) и др.

Посочвам всичко това, за да подчертая, че Законопроектът остава почти изцяло встрани от тези тенденции. Преди всичко той изобщо не оценява значението на пейзажа и неговата идентичност, ролята на вътрешните връзки в него и на общия контекст. Според Законопроекта едно историческо селище или зона са ценни единствено, ако са количествено ‛наситени‛ с определен брой ценни обекти (чл. 42). От това следва, че е достатъчно да бъдат физически запазени тези обекти, без грижа за посочените интегрални стойности на градския пейзаж.
Излиза, че е достатъчно да защитиш, например, 115-те паметника на културата в Банско и вече си свободен да опропастиш градския пейзаж (нещо, което там реално се случва), дори да построиш небостъргач в центъра на града.
Или, какъвто е случаят с новия устройствен план на район ‛Възраждане‛ в центъра на София: да, може би планът пази паметниците на културата, но завинаги прогонва от там духът на мястото, който все още живее в оцелелите традиционни софийски квартали. Подобни квартали днес са едни от най-оживените и живописни места в европейските центрове, а големите бизнес-сгради, като тези предвидени в плана, са в перифериите на градовете.
Ще можем ли да говорим след време за ‛пейзажа на София‛?

От друга страна, археологическото наследство е дефинирано само като ‛материални следи от човешка дейност‛ (чл. 140), без да се посочва ролята на техния контекст (ключова постановка на Европейската археологическа конвенция, 1992 г., ратифицирана от България). Този дребен на пръв поглед пропуск ще има тежки последици за археологическото наследство.
Ще дам пример: ако законът определи, че археологическо наследство са само материалните следи - каменни градежи, части от колони и др., но не и техният контекст, утре съдът ще узакони проект, който ‛демонтира‛ (използван евфемизъм) тези следи от една археологическа зона и я застроява като ‛празно дворно място‛. Точно такъв бе казусът с проекта за построяване на бизнес център върху Античния форум в Пловдив. Това решение на съда ще бъде много улеснено от друга опасна постановка в новия законопроект – регламентираната възможност за ‛преместване на недвижимите културни ценности‛ и то само след едно ‛положително становище‛ на НИПК. Лесно можем да си представим колко нови ‛празни дворни места‛ биха могли да бъдат разкрити върху днешните археологически зони…

Но особено рискована е употребата в Законопроекта на понятието ‛културна ценност‛. Предлага се следната промяна, която ще има необратими последици за българския пейзаж: съществуващият в сегашния закон термин ‛паметник на културата‛, означаващ обект със статут на юридическа защита, да бъде механично подменен с термина ‛културна ценност‛, който има много по-широко съдържание. Слагайки знак за равенство между двете понятия, Законопроектът показва пълно неразбиране на изложените тенденции. По този начин той силно свива съдържанието на понятието културно наследство и го свежда само до ограничената група на защитените обекти.

С това реално ни се казва следното: ценни са само защитените обекти, всичко извън тях не представлява ценност и не е културно наследство... Така, извън вниманието на Закона за културно наследство ще останат всички онези незащитени ценности с роля за идентичността на средата. В опасност ще бъдат интегралните стойности на пейзажа. Неизползвани ще бъдат съвременните инструменти за тяхната защита. В Законопроекта се проявява очевидно неразбиране за същността на интегрираната консервация (определена в чл. § 4, т. 10 като ‛мерки, целящи да увековечат културното наследство‛(?).

Лесно можем да си представим какви са рисковете от всичко това.
Може би с такъв Закон ще бъдат спасени определен брой паметници, но нищо няма да защити българския пейзаж и да ограничи неговата ужасяваща деградация, която виждаме по Черноморието, а вече и в планините, в исторически селища като Несебър, Банско и др. В това отношение новият закон ще бъде не по-малко анахроничен от съществуващия.


Бутафории вместо автентичност

Изминалите години не промениха универсалната етика на опазването, дефинирана още във Венецианската харта за консервация и реставрация (1964 г.): паметниците на културата са послания от миналото, те са само временно в нашите ръце, ние сме призвани да ги предадем на бъдещите поколения в тяхната автентичност, а не като наши хипотези под формата на бутафорни ‛възстановки‛.

Наистина, Законопроектът декларира необходимостта от ‛максимално запазване на автентичността‛ на културните ценности, без да дефинира някъде понятието ‛автентичност‛. Но по-късно се разбира, че представите на авторите за автентичността са твърде разтегливи. В чл. 147 е посочено едно изненадващо изискване към археолога: да ‛осигури частично или пълно възстановяване на външния вид на археологическия обект‛... Към това е добавена възможността (чл. 165 и чл. 166) всички недвижими ценности да получат по едно свое копие, което ‛възпроизвежда максимално точно визуалните и размерни характеристики на културната ценност‛. Може да се очаква, че това ще усили нестихващия у нас апетит към хипотетични възстановки от типа Царевец, църквата ‛Св. 40 мъченици‛ във В. Търново, ‛възстановените‛ крепостни стени в Созопол и др., както и към бутафорни копия на автентичните ценности вместо тяхното опазване.


Археология без консервация

С ратифицирането на Европейската конвенция за защита на археологическото наследство (1992 г.) България поема ангажимента да осигури задължителна координация между археологическите проучвания и консервационната дейност. За съжаление, това не винаги се случва. Често археологическите проучвания се извършват без стриктно съобразяване с възможностите за консервация, което неизбежно поставя в опасност разкритите ценности.
Медиите с въодушевление акламират поредните наистина уникални археологически открития, но сякаш не разбират добре обществения интерес: разкритото археологическо наследство трябва да бъде съхранено за бъдещите поколения и включено в съвременната среда – нещо твърде несигурно поради обективната липса на средства за консервация (само за консервацията на Тракийската гробница край Свещари бе необходима десетократно по-голяма сума от тази, осигурявана днес ежегодно от Държавата за всички 40 000 паметника).
Обикновено се посочва, че археологическите проучвания трябва да бъдат задължително ‛изпреварващи‛ по отношение на иманярите, които вече се възприемат като неизбежно зло. Но 50-те хиляди отлично организирани и екипирани иманяри също имат амбицията да бъдат изпреварващи, този път по отношение на археолозите. В един по-фриволен образ (но не и съвсем недостоверен) се очертават две тежко въоръжени армии, всяка стремяща се да изпревари другата, макар и с различни цели – но с почти еднакво тъжни последици за археологическото наследство.
Пред тези реални затруднения Законопроектът предлага единствено грижа за ‛теренната консервация‛ (‛режим на разкриване, полево съхраняване, опаковане, транспорт и депониране‛ на разкопките), която далеч няма да реши същността на проблема.
Последиците от това ще бъдат драматични за българското археологическо наследство. Наистина, ‛демонтираните‛ (за да оцелеят) археологически фрагменти ще обогатят музеи и лапидариуми, както и ще осигурят много нови ‛празни дворни места‛, удобни за застрояване, но отново ще бъде поразен българският пейзаж, лишен от своята историческа стратификация.


Наследството като враг на развитието

Една от най-важните съвременни тенденции в тази област е утвърждаването на ролята на културното наследство като ресурс за устойчиво развитие и за качеството на живота. Целта е живо наследство - стимул за социална и икономическа активност. Опазването и развитието не са антоними, а две страни на една цялостна политика за качество на средата, подпомогната с посочените инструменти на интегрираната консервация. Адаптацията се приема като комплексен метод за опазване и развитие на културната ценност, допълващ консервацията и реставрацията. Културният туризъм се очертава като плодоносно поле за изява на ресурсните възможности на наследството, стига да не нарушава неговите автентични стойности. Отчисления от туризма се насочват към опазването на неговия културен ресурс.

Тези тенденции като че ли все още не се отнасят до българското културно наследство. Преди всичко липсва нагласа и умение за използване и адаптиране на наследството за съвременния живот. Централната минерална баня в София ще бъде превърната в музей, без да се оценява нейният вътрешен потенциал, способен да съчетае културна и икономическа ефективност в традициите на европейския термализъм. Случаят с хотел ‛България‛ в София изяви неспособността да се осигури съвременен живот за културната ценност, като се съхранят нейните културни стойности. Стотици стари ценни сгради, вместо да бъдат внимателно адаптирани за съвременни функции, се събарят в стремежа към бърза и лесна печалба. Липсата на стратегия за устойчив туризъм предопредели днешната безотговорна туристическа експанзия срещу културните и природни ресурси, с необратими поражения върху българския пейзаж. Така бизнесът застрашава своите собствени дългосрочни икономически интереси, като показва неспособността си да осъзнае възможностите на своя най-перспективен ресурс.

Нещо повече, нашето хронично неумение да използваме културното наследство като ресурс бе прехвърлено като вина на самото наследство. След трагедията със срутването на старата ценна сграда на ул. ‛Алабин‛ в София, старите паметници, оставени сами на себе си, без подкрепа, започнаха да се сочат като враг на развитието, който трябва да бъде отстранен с една ‛неизбежна хирургия‛. ‛По добре да имаме 200 добре поддържани паметника, отколкото 2000 опасни‛ – заяви един главен архитект, а висш чиновник в областта на опазването го подкрепи: ‛Това ще намали средствата за тяхната поддръжка и ще даде на собствениците им право свободно да разполагат с тях‛… С други думи: няма паметник – няма проблем!

Какво предлага Законопроектът за преодоляване на това критично състояние? Практически нищо. Не е посочена ролята на културното наследство като ресурс за развитие и качество на живот, нито значението на адаптацията, като специфичен метод за опазване и развитие. Липсва и намек за отношение към културния туризъм, за отчисления от туризма в полза на наследството, изобщо някакъв адрес към Закона за туризъм (освен изискването навсякъде там думите ‛паметници на културата‛ да се заменят с ‛културни ценности‛…).
Това означава, че и в бъдеще наследството ще продължава да се схваща като враг на развитието. В стремежа към бърза печалба, в ущърб на обществения интерес, ще бъде избиран най-лесният път: да се събарят старите и станали вече опасни ценни сгради, вместо да се влагат усилия за тяхната адаптация за съвременния живот.
Така само ще ускорим загубата на ценен ресурс за обществото с нови поражения върху българския пейзаж.


Стимули или ограничители?

При предварителните дебати върху Законопроекта бе дискутирана една дилема: консервативен или либерален да бъде новият Закон? Такава дилема не съществува в съвременното законодателство в тази област. Стремежът е винаги към баланс, постигнат със съответните правни инструменти, между стимули/права и ограничители/задължения в съответствие с обществения интерес.
Днес се разбира, че стимулите мотивират включването на нови партньори в процеса на опазването.

Сегашният законопроект не дава шанс за постигането на такъв баланс. От една страна не е използван съвременният инструментариум за осигуряване на права/стимули при управлението на наследството. В сравнение със задълженията, сегашният списък от права е твърде беден, като е пропуснат един от най-ефективните стимули - данъчните облекчения, широко използвани в европейското законодателство (например ‛Законът Малро‛ във Франция, 1962 г.).
В крайна сметка, Законопроектът се оказва не по-малко рестриктивен от съществуващия закон. От друга страна, отхвърлени са някои доказано ефективни ограничители, защитаващи обществения интерес – например, възможността за отчуждаване на защитаваното имущество, за да бъде предотвратено неговото ‛обезобразяване, рушене или разрушаване‛ (Конвенция за защита на архитектурното наследство на Европа, 1985 г., ратифицирана от България).

Резултатът от всичко това е предвидим. Вместо да бъдат привличани нови заинтересувани партньори в процеса на опазване, ще бъдат откривани нови и нови начини да бъде заобиколен Законът, сред които най-безопасен ще бъде най-често прилаганият днес: пълното изоставяне на недвижимата ценност (по модела на бившето Китайско посолство в София) до нейното окончателно рухване, за да бъде постигната заветната ценност: празното дворно място…


Призракът на централизацията

Точно този призрак отдавна не броди из Европа. Днешните системи за управление на културното наследство се изграждат при една качествено нова философия: опазването на културното наследство се дефинира като един колективен проект с много участници. Европейските политики за управление в тази област приемат необходимостта от деконцентрация на централните актьори към други партньори и към по-ниските териториални нива (областни и общински), както и тяхната децентрализация – делегиране на правомощия за опазване на местните органи на самоуправление. По този начин все по-ефективно се обхваща разширеният обхват на културните ценности и се ангажират местните общности за тяхното опазване. Инстанциите стават все по-диалогични – анахронични са централизираните, затворени и високомерни институции, които единствени всичко знаят и разбират, на фона на всеобщото невежество.
Стимулира се партньорство, от което всички печелят: между централни и местни власти, доброволни граждански сдружения и частен сектор – с произтичащите от това споделени права и задължения.

Особено значение се отдава на ролята на гражданските сдружения, поощрявани да бъдат не само партньор на публичните власти, но и техен коректив. Във връзка с това, се усъвършенстваха и европейските политики за финансиране в тази област. По принцип, непрекъснато нараства обемът на публичното финансиране, но паралелно с това държавите стимулират по всякакъв начин други източници на финансиране чрез: данъчни облекчения за собствениците, освобождаване на дарения от ДДС, отчисления от туризъм, внимателно контролирани концесии, приходи от лотарии и др.
Осъществява се ефективна връзка между опазването на културното наследство и културния туризъм, част от чиито приходи се насочват към съхраняване на неговия културен ресурс. Разширяването на кръга на партньорите се поощрява и чрез осигуряване на широк достъп до ценностите и до информацията за тях (включително чрез цифрови информационни системи и Интернет).

Въпреки известни позитивни стъпки в тази посока, Законопроектът е най-разочароващ именно в тази му част. Сигурно защото очакванията за радикална, а не козметична реформа на днешната архаична, силно централизирана система за управление са най-високи и императивни. Декларираната в Законопроекта ‛децентрализация на управлението и финансирането‛ в действителност се оказва твърде повърхностна. Централният актьор в системата НИПК остава все така концентриран и централизиран, като дори получава допълнителна мощ – само с едно свое ‛положително становище‛ може да наложи премахването или преместването на една недвижима културна ценност (чл. 66 и чл. 75, ал. 5) – власт, с която не могат да се похвалят нито Министерството на културата, нито Министерският съвет.
Неясни са: функциите на новия Инспекторат (които в определена степен дублират тези на НИПК); естеството на предложените ‛специализирани структури‛ в общинските администрации, ангажирани с наследството; ролята на общинските музеи в системата (споменати в чл. 16, но пропуснати при изброяване на техните дейности в чл. 30). Задълженията на концесионерите не са обвързани с устройствените инструменти на защита, което е рисковано.
Изцяло липсват механизми за осъществяване на хоризонталните връзки между трите министерства: на културата, на регионалното развитие и на околната среда, за координацията между съответните три законодателни сектора.
Почти напълно е игнорирана ролята на гражданските сдружения като партньори в процеса на управление. Не се разбира кой всъщност провежда политиката в тази област: Министерството на културата (според чл. 4) или Министерският съвет (според чл. 12)? Функциите на Министерския съвет в управлението на наследството са необосновани: предлага се той да предоставя концесии (?), да приема планове за опазване (?) и пр., но не и да прави онова, което е наистина на неговото ниво – например да взема решения по номинирането на ценности за Световно наследство от името на Държавата. Всичко това се съчетава с твърде ограничените представи за финансирането на културното наследство.
Накрая, липсват мерки за създаване на една прозрачна, широко отворена, цифровизирана и базирана в Интернет информационна система за недвижимите ценности, която осигурява лесен и равнопоставен достъп до знания за ценностите – антипод на днешната централизирана, затворена, архаична и трудно достъпна информационна крепост.

Не e проблемът само в това, че предлаганата система за управление няма да бъде достатъчно демократична. Въпросът е, че оставена все така концентрирана и централизирана, без широк кръг от мотивирани партньори, тя все по-трудно ще се справя със своята основна функция – опазването на културното наследство. В близко време или тя ще изпадне в колапс, или списъкът на защитените ценности ще трябва да бъде редуциран.
Впрочем сигнали за последната опасност вече започват да се чуват вътре в днешната система за управление.
Както бе споменато по-горе, лансира се тезата, че е време да бъде съкратен списъкът на паметниците на културата, с други думи, че България е твърде богата на културно наследство и е крайно време то да бъде съкратено, за да можем да вървим напред... Нищо по-погрешно от тази теза! Една държава никога не може да бъде излишно богата на ценни ресурси. Но разбира се, тя може да бъде недостатъчно умна, за да ги управлява ефективно с подходящи инструменти.


Европейско ли е българското културно наследство?

Въпросът изглежда нетактичен на фона на днешната европейска принадлежност на България.
Нещо повече, той изглежда направо неуместен, ако се имат пред вид днешните представи за културното наследство като средство за междукултурен диалог на индивиди, общности и държави. Оттук се ражда една нова оптика – за общото европейско наследство – която изисква обединени усилия, споделени методи и политики.
Именно тя е в основата на Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа. В резултат се изгражда от години една взаимно договорена система от международни инструменти, формира се разклонена мрежа от международни актьори и се развива активно международно сътрудничество в областта на наследството. Ние принадлежим към тази система.

Въпреки това поставеният въпрос е уместен, тъй като посочените общоевропейски тенденции изобщо не са проникнали в Законопроекта. На какво се дължи това? Нима все още нашето културно наследство се схваща като затворена, ‛наша‛, самоопазваща се система, която няма нужда от външна ‛намеса‛, за да не бъде застрашена законната ни историческа гордост? Впрочем, основание за подобно допускане е едно все още в сила тълкувание, което Конституционният съд даде преди време на Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа (Решение № 5 от 21.ІІІ.1996 г. по конституционно дело № 4/96). Там четем буквално следното: ‛Конвенцията не би могла да се прилага за една историческа само на дадена нация или държава ценност‛ (КМ). С други думи, уважаемият Конституционен съд иска да ни каже следното: Конвенцията, макар и ратифицирана от България, всъщност не важи за нашето наследство. То си е наше, а не европейско…
Ще възприеме ли новият Закон тази ретроградна логика?


-------------------

И така, днес съществува ясен, отлично развит европейски модел на опазване на недвижимото културно наследство.
Не е необходимо той да бъде преоткриван, той успешно се прилага в много европейски страни. Логиката на европейската принадлежност на България естествено предполага ние да разберем смисъла на този модел и да се възползваме от неговите възможности, като се съобразим и с най-ценното от досегашния ни опит. Съществуващият закон и днешното състояние в тази област драстично се разминават с европейския модел.
Новият законопроект прави частични опити да се доближи до него, но като краен резултат е отново несполучлив и няма да допринесе за желаната реформа в опазването на недвижимото културно наследство. Нещо повече, той крие сериозни рискове за наследството.

Последният незадоволителен законопроект за културното наследство е естествен резултат от избора, за пореден път, на една изцяло погрешна технология за подготовка на Закона – в затворени, непроницаеми работни групи, които се стремят към завършени юридически текстове, но без общо съгласие по философията, стратегията и приоритетите на бъдещия закон - съгласие, което би могло да бъде постигнато в резултат от отворен обществен дебат.
Този модел показа своята неефективност, но въпреки това упорито се прилага и до днес. Той би трябвало да бъде променен.

Необходимо е също да бъде отдадено подобаващото значение на проблемите на недвижимото културно наследство.
Без с нищо да подценявам проблемите на музейното дело и колекционерството, ще си позволя да отбележа, че докато ценните предмети все пак имат шанс да оцелеят за човечеството, без значение в чии ръце се намират, то при един лош закон, недвижимите ценности и идентичността на българския пейзаж могат да бъдат загубени за всички и завинаги.

Проф. арх. Тодор Кръстев

Проф. Д-р Тодор Кръстев - дългогодишен директор на НИПК, преподавател в УАСГ и председател (а в момента почетен председател) на БНК на ИКОМОС - България.