Една стара история - стара като света и тя

http://bolgari.org/istoriiata_na_edna_snimka-h-85.html
Историята на една снимка
Автор: Иван Тодоров, "БЪЛГАРИ"

Тая история е като приказка. Ала с тъжен край. Как лакомията изяде благородството - това ще разберете от следните редове, посветени на бившия вече Дом-пансион на бул. "Братя Бъкстон" в столичната община Красно село.

Сградата е дарена през 30-те години от бившия министър-председател Иван Гешов, проектирана е от един от най-добрите архитекти на ХХ век - Станчо Белковски. Разрушена е през 2007 г.

В средата на трийсетте години на миналия век нещастие връхлита един от синовете на екс министър-председателя Гешов. Военният  юрист загубва рано-рано обичната си съпруга Анка. Съкрушеният мъж  /тогава хората – не знам дали не си внушавам, но мисля, че не – се обичали сякаш по-силно и до края на дните си, отколкото днес/  решава да построи Дом-пансион в памет на избраницата си.

И избира за място сегашното обръщателно трамвайно колело на спирка „Братя Бъкстон” /досами Боянската река, течаща по улица „Генерал Суворов”/. Тогава – далечен край на града. Избира и фантастичен архитект за проектант – Станчо Белковски.

Ако името нищо не ви говори, за да се ориентирате – това е създателят на „Алианс Франсез” на площад „Славейков”, на столичната Телефонна палата на улица „Гурко”, на Старата поща /под Самоводската чаршия/ в Търново... А преди няколоко години бе обявен от днешните си колеги от Съюза на архитектите в България за един от най-добрите в гилдията за отминалото столетие.

Архитектът изгражда двуетажна солидна постройка на „Речния булевард”, както шеговито наричал улицата,  по която се спуска на север Боянската река, с барелеф на Анка на партерния етаж, с параклис /колко такива сгради знаете?/, със спални, кухня, бани и домакински помещения...

Такава била волята на дарителя: Пансион за студентки, идващи от провинцията, които не разполагали с необходимите пари за живот в квартири нод наем. Допускали се – по изключение – и гимназистки от последните класове.

Около 1939-та всичко било готово. И Домът /наистина трябва да се изписва с голяма първа буква/ - открит. А Станчо Белковски честичко наминавал да наглежда как се стопанисвало едно от най-любимите му творения... Имало е време и с такива архитекти.

После – национализация  /преди нея обаче през къщата смогнали да минат десетки, стотици момичета, които я запомнили с добро до края на дните си/, а нейде около 1960-та Домът стана детска градина.

Тая първа промяна на свещената воля на дарителя  /макар и нередна/ бе – донейде – приемлива. Оневиняваше я детската гълчава...

Около 1980-та обаче никакви оправдания вече нямаше – в къщата се настани Бракоразводното отделние на Софийския градски съд. Но поне на сградата никой не посягаше. До януари 2007-ма. Тогава – посред зима – набързо бе срината.

Ходил съм и съм разговарял с не един и двама от непосредствените съседи. Голям зор, казаха ми, видели строителите-разрушители докато изравнят Дома със земята. Станчо Белковски си знаел перфектно занаята. Бил го превърнал в изкуство много-много преди да загине във влакова катастрофа...

Нахалост разпитвах и за снимки на къщата  –  оказа се, че никой няма. Каквато и да била. Сетне се сетих, че преди много години – в средата на осемдесетте – в редакцията на тогавашния вестник „Поглед” на улица „11 август” 6 един ден дойде достолепна възрастна жена, която носеше текст за Дома. И снимки. Искаше да се знае за жеста на благодетеля. Материалът  –  две-три странички на машина – щеше да види бял свят по-бързо в посветеното навремето на проблемите на града чудесно списание „София” и

затова я посъветвах да го даде там.

Там и излезе. А снимката пред вас, публикувана  в  покойното списание „София”, е единственото, оцеляло до днес от Дома. Преглътнете полиграфическите й несъвършенства. Пред вас е нещо, което не се вижда всеки ден.

Един влюбен съпруг опитва да съхрани обичта си с жест на благородник.

От двайсетина години у нас обаче понятия от рода на  „воля на дарителя” не предат, не се котират. За да съм съвсем точен – и преди това бе така, но кой знае защо по не биеше на очи.

Сега до трамвайната спирка „Братя Бъкстон” и реката зине десетметров изкоп, заграден с метални платна. Предвиждат се единадесет етажа нагоре и три подземни, а най-отгоре – кула, общо четирдесет-четирдесет и пет метра. Чудесно място – проветриво, слънчево, до голям булевард, инвеститорите ще „смъкнат” от продажбата на построеното бали с пари... Инвеститор  /или изпълнител/  е ГУСВ  /Главно управление на Строителни войски/, които сякаш бяха закрити, но май не са, историята там  е от рода на „куче влачи, диря няма”.

Имотът е на територията и в юрисдикцията /пълномощията/ на община „Красно село”, тя е съвсем наблизо, разрешителните документи би трябвало да са одобрени и разписани от нейния главен архитект. Не искам и да чувам, ни да знам името му, след като трябва да го изпиша до Станчо Белковски. Те просто са противопоказни един за друг.

И всичко това – на хвърлей и от Шесто Районно полицейско управление – което /трябва да/ бди за реда и нормалността в квартала; пред очите на десетки хора, които – свити в домовете си – са гледали бездейно действията на разрушителите и осквернителите. Не сторили нищо. Обезверени, безразлични, безлични, умислени  /ако това може да е някакво оправдание все пак/  как да платят тока, данъците, как да „се хванат за зеленото” за пореден път...

И ако някой ви каже, че в България имало гражданско общество, прочетете още веднъж тоя текст, идете до „Братя Бъкстон”, разгледайте описаното.

И пак да си поприказваме тук, в "Българи", порталът за нацията.

Иван Тодоров,  "БЪЛГАРИ"

Малко повече сведения за архитект Станчо Белковски
http://sofiazanas.blogspot.com/2007/11/blog-post_4102.html