Изминаха 10 години от разрушването на Мавзолея

The Mausoleum - Ten years later

строителството и окончателният вид на пл. "9 Септември"

http://www.stara-sofia.com/

На 21 август 1999 г. в 14:37 часа започна епопеята по разрушаването на сградата на Мавзолея на Георги Димитров.
То продължи седмица и след няколкократни взривове, нанесли поражения на съседни сгради, бе окончателно завършено в късния следобед на 27 август.

Начело на акцията бе тогавашният вицепремиер и Министър на регионалното развитие и благоустройството инженер-конструкторът Евгени Бакърджиев, известен с прозвището "Валяка".

Преди нейното изчезване, изпразнената от съдържание сграда бе използвана за какво ли не - в началото като писоар, стена за графити, декор за всевъзможни протести и накрая - декор за оперните представления "Опера на площада" по идея на директора на Националната опера и балет - Пламен Карталов.

постановка на Аида (Дж. Верди), юли 1997 г.

Сн.: Марчелла Щерн, Австрия

постановка на "Княз Игор" (Ал. Бородин), юли 1999 г.
Сн.: Марчелла Щерн, Австрия

Разрушението

Сн.: арх. П. Йокимов, август 1999 г.

Разбира се, че актът на събарянето бе съпроводен с горещи противопоставяния. Разделението - "за" и "против" събарянето - продължи години. И до днес двете позиции остават трудно примирими в архитектурните среди и са пробен камък за вижданията на техните носители - за политиката, за принципите на опазване на културното наследство и за отношенията между професионализъм, морал и политика.

С изчезването на сградата-контрапункт на бившия Царски дворец, пространството на Градската градина бе някак освободено. Няма го тесният издължен площад "9 Септември", предназначен за "всенародни" манифестации, приветствани от терасата на Мавзолея. При поглед от главния вход на Двореца (днес Национална художествена галерия и Етнографски музей към БАН) се разгръща едно европейско пространство, рамкирано от значими обществени сгради като старият хотел "България" (арх. А. В. Колар, ок. 1885; днес Насърчителна банка), Министерството на войната (арх. Д. Цолов, 1935-44), Народният театър (арх. Ф. Фелнер & Х. Хелмер, 1904-07), Доходното здание Гендович с ъгловия купол (арх. Н. Лазаров, 1912-14), бившето Градско казино (арх. Н. Торбов, 1910-12; днес Софийска градска художествена галерия), Телефонната и телеграфна палата (арх. С. Белковски, 1939-46), старата БНБ (арх. Х. Майер, 1895; днес Уникредит Булбанк), Доходното здание Е. Таджер (арх. М. Пернигони, 1897; днес Банка ДСК), БНБ (арх. Ив. Васильов, Д. Цолов, 1934-39). Към това пространство бяха приобщени остатъкът от бившия площад "Александър І" (днес "Кн. Ал. Батенберг" на запад от Двореца, пред главния вход на БНБ), новият площад "Ат. Буров" пред най-старата мюсюлманска сграда в столицата Бююк джамия (днес Национален археологически музей) и Президенството.

бийр-фест, 29 август 1999 г.

Сн.: арх. П. Йокимов

Толкова много паметници на културата - дело на толкова бележити архитекти, оформят едно уникално място в историческия център на столицата! Едно място, в което Мавзолеят има значение на сянка от миналото.

Интересни сведения за строителството на Мавзолея ни дава Wikipedia

http://bg.wikipedia.org/wiki/Мавзолей_на_Георги_Димитров#.D0.9F.D1.80.D0.BE.D0.B5.D0.BA.D1.82.D0.B8.D1.80.D0.B0.D0.BD.D0.B5_.D0.B8_.D1.81.D1.82.D1.80.D0.BE.D0.B8.D1.82.D0.B5.D0.BB.D1.81.D1.82.D0.B2.D0.BE

A Better Tomorrow: The Georgi Dimitrov Mausoleum

http://www.youtube.com/watch?gl=GB&hl=en-GB&v=ky1K155L8vM&feature=related

Други източниици:

Мавзолеят, който разделяше хората

През 1999 г. бе разрушена не просто сграда, а олицетворение на тоталитарната епоха

http://paper.standartnews.com/archive/2003/08/19/society/s3817_11.htm

През август 1999 г. цяла София, а може би и цяла България бяха настръхнали. Правителството на СДС реши да взриви бившия вече мавзолей на Георги Димитров. Едва ли в българската история някога една сграда е предизвиквала толкова диаметрално противоположни емоции. Властите се опасяваха от безредици и провокации. И може би затова избраха за разрушаването "мъртвото" отпускарско време. Но всичко мина мирно и - извън самите експлозии - тихо. А днес за каменната гробница ни напомнят само старите снимки. Което още веднъж потвърждава преходността на всяка земна слава. Както и безсмислието на политическите страсти със задна дата.

ТАЙНИТЕ НА ВЕЛИКИТЕ

Вълко Червенков осакатил и загрозил гробницата, сътворена от архитект №1 на 50-те години Георги Овчаров

http://www.blitz.bg/article/738

На 19 август се навършват 6 години от победата на Евгений Бакърджиев над мавзолея на Георги Димитров.

58 години след изграждането на комунистическото светилище българите още не знаят, кой и как проектира гробницата. Вероятно анонимността на проектанта се дължи на факта, че е бил изваден на пожар от лагера в Белене, за да създаде сградата в невъзможно кратки срокове, предположи пред ШОУ главният редактор на в-к "Про-Анти" Васил Станилов. Предположението му се оказа доста близо до истината. Уникалните спомени на архитектите-ветерани Георги Радонов и Христо Ковачев за пръв път разкриват истината за мавзолея на Георги Димитров.

За София – пак яростно и пак отчаяно

още едно мнение за хотел "Рила" в София
в. Култура, Брой 27 (2510), 16 юли 2008 г.
http://www.kultura.bg/article.php?id=14547

Преди много години (дали не са повече от петдесет) проф. Любен Тонев, архитект, беше казал, че ако няма Център (с главна буква), и град няма. Понеже в много отношения беше прав, комунистите започнаха да строят Центъра и след „хоремага“ - „Балкан“, Партиен дом, Министерски съвет, Държавен съвет и ЦУМ – спряха. Центъра остана недовършен. Жълтите павета не продължиха на запад от ЦУМ. Точно срещу него кварталът остана да стърчи, какъвто си беше преди 65 години – бомбардиран. Почти по същото време властта и колегията загърбиха предложението на другия известен урбанист-комунист – арх. Петър Ташев: Центъра на комунистическата столица да отиде на Тухларните фабрики - и много сбъркаха. Тази грешка и до днес тежи с пълна сила. Всеки окръжен град има стара част, с която се гордее, столицата няма.

Оттогава досега всеки, който има строителна инициатива, се натиска да строи на жълтите павета. Премерено или инстинктивно, инвеститорите и колегията не си вярват, че по-настрани могат да направят нещо хубаво. Може би имат сериозни основания. Аз защо не ходя на лекар? Но и достойнствата на направеното от буржоазна България в столицата не могат да поемат повече обслужващата роля – да бъдат благодатен фон за глупостите. Кулата „Кубадински“1 никого на нищо не научи. А би трябвало.

Преди 16 години проф. Захари Стайков, социолог, в несъществуващия вече вестник „1000 дни“ публикува статия, озаглавена „София не е град“. С част от доводите му бях съгласен – че град, който не произвежда блага, не е град; а с друга част не бях съгласен – че София не била град, защото нямало частна собственост. 16 години (оттогава) е една прекрасна зряла млада възраст. Май беше време новобуржоазната столица да узрее. На 15 години капитан Дик Сенд прекосил Африка с предател в екипажа. На 20 години лейтенант Аркадий Гайдар с успех командвал червен полк срещу белите генерали. За Моцарт да не говорим. 16-годишната София продължава да не произвежда блага (ако не броим политиката и бюрокрацията за благо), но частна собственост (едра градска) има и още как. Резултатите са катастрофални. Ограничеността и опортюнизмът на комунистическите правителства са детска приказка в сравнение със замаха на новите богати. След като препраха парите (които същите комунисти им подариха), новите господари клекнаха пак около жълтите павета. След като Бакърджиев изтърбуши бул. Руски с непремерени взривове, жълтите павета бяха върнати на мястото им. Ако бяха копнали още три метра надолу, можеха да пуснат метрото чрез същата операция - така и така смениха тръбите. Само че Софиянски вече беше купил машината-къртица. Нейсе. За операцията – копая с булдозер, пускам метрото - даже не се искаше фантазия – маршрутът по „Цариградско шосе“ беше проектиран още през 80-те до лампите на пероните. И ако метрото (дори с българските темпове) беше минало, където трябва, идеята на арх. Петър Диков част от властта да се премести на мястото на казармите по трасето, операцията по напускането на Хоремага от властта щеше да бъде най-естественото нещо. Нямаше да е такова акрополесто и командно място като Горен Лозенец, но все щеше да е по-добре от жълтите павета. Нова архитектура на празно място, проектирана и построена от свободни хора. А? Само че за това се иска доста повече фантазия, отколкото да рушиш готовото, за да туриш на мястото му своето недомислие. По-лесно можеш да си представиш промяната, отколкото мечтата. Вместо Мавзолей – кучешка колиба, вместо паметник на Съветската армия – бирфест, вместо БИАД – чалгаджийница, вместо кино „Възраждане“ – „Син сити“. Така и баба знае.

Навярно сте се досетили, че поводът за моите фриволни и безплодни разсъждения е желанието, обявено тези дни, на мястото на хотел „Рила“ да дойде нещо по-голямо. Патриархът Максим обаче бил против. Голям праз! Къде беше патриархът, докато шепа хора се мъчихме да срутим Общия план – същият, който позволява хотел „България“ да стане търговски дом с концертна зала, а новата Художествена академия да му смаже катедралната черквичка.

НИПК също били против. Защо бе, джанъм, защо не бяхте против, когато арх. Георги Стоилов (тогава кмет) постави там своята рожба – хотел „Рила“, в същата неподходяща близост с Духовната академия, всред същите безценни сердикийски развалини? Всяка власт (независимо от обществения строй) има привилегията и удоволствието да бъде безцеремонна. Поляците, като са толкова патриоти, толкова интелигентни и толкова горди с културното си наследство, не благодариха ли на Сталин, задето им подари културния дом насред Варшава? И то при положение, че го мразеха в червата, докато ние обичаме всяка (чужда) власт?

Преди няколко месеца Михаил Неделчев, литератор, на същите тези страници разви тезата, че новите богати, дори когато им харижеш без пари бижу като хотел „България“, не могат да излязат на печалба, защото са соцнекадърници и по произход, и по манталитет – освен да смучат от държавата, друго не могат. Много му се разсърдиха – не бил прав. Може и да не е прав – все пак по-голямата част от сганта, която приватизира България, още е жива. И това ако не е умение! Хотелиерството е занаят – иска ум и усилия. Това с положителност е ясно на собствениците на хотел „Рила“. А на мен като на професионалист е ясно, че такъв, какъвто е – десетина етажен, хотел „Рила“ може да бъде експлоатиран с успех, стига стопанската сметка да е истинска. Макар че по архитектура това е курортен (а не градски) хотел, чиито лоджии гледат към морето, на което гледане Витоша, Рила и Ботуш планина пречат; като цяло той си има всичко необходимо да бъде обновен и то на сметка, и то от автентичния си автор. Защо арх. Стоилов си мълчи, както си мълча навремето, като загризаха пак неговия „Интернационал“ на морето, докато не стана късно, не е ясно. Енергията си я има, връзките – също. Дали не се надява пак на него да възложат проектирането? Що пък да не му го възложат – РВД проектира, Бургаския „небостъргач“ в Морската градина проектира, ако някой купи Радиото, пак той ще го проектира – все така успешно. Ако ли пък се случи Стефан Добрев да проектира хотел Рила на 20 етажа, на Стоилов ще дадат да проектира на мястото на Руското консулство – на 30 етажа – за компенсация. Няма лошо. Всеки втори български корифей е проектирал по нещо високо на същото място.

Според мен причината за инвестиционното намерение не е, че „Рила“ не става за градски хотел, нито че е малък – по-скоро е голям за това място. При положение, че стопаните му не могат да го стопанисват такъв, как смятат, че ще се оправят с двойно по-голям. Ами паркирането? Дори да изкопаят осем подземни етажа, да ги напълнят с коли и околните не пострадат, нали тези коли трябва да стигнат дотам? Откъм Президентството или откъм Пощата? Причината е, че строителството е далавера, особено днес, особено в България. Строителството пере най-добре. При положение, че има нечисти пари, строителната инициатива – дори най-безумната, най-нерентабилната, ще атакува – природата, града, културното наследство, нашето здраве, бъдещето.

И през цялото това време, докато хотелиерите коткат властта да ги пусне да рушат де каквото е останало, агнетата ще мълчат, както досега – първо 45 години, после още 17. Съюзните и профсъюзните агнета ще мълчат, синодалните овни ще мълчат, а професорите художници ще ръкопляскат – те я подхванаха тази игра, никой не очаква да се пуснат от хорото. Не може всичко да чакаме от властта. Може на Бойко Борисов „Рила“ да му е грозна – за вкусовете не спорят. Аз не мога да кажа дали е грозна – дори хотелът да беше два пъти по-грозен, не бих го рушил – също както и Мавзолея. В тези сгради има още хляб, а енергията е с пари, а земята в Центъра даже цена няма. За България всяко време е разделно – дотам се докарахме сами. Дори с американците не можем да се оправдаем, колкото и да ни се иска. -

-- Госпожице Кондолиза, остани в София за постоянно. Когато си тук, се диша по-леко.

1.

Като министър на транспорта, Пенчо Кубадински строи на ул. „Дякон Игнатий“ кулата на Министерството на транспорта (срещу Централната поща).

Арх. Павел Попов

2.

(добавка за по-младите читатели: "Хоремаг" = хотел + ресторант + магазин, обикновено в по-малки населени места от времето на соц-а).

3.

Стефан Добрев - архитектът, по чийто проект на мястото на разрушената фабрика Прошеково пиво се строи грандиозен комплекс от жилищни, офис и търговски сгради , изкопът за които бе най-дълбоката дупка на Балканите. Същият е автор и на консервната фабрика, която трябва да израсне на мястото на Националната художествена академия.