вторник, 22 юли 2008 г.

За София – пак яростно и пак отчаяно

още едно мнение за хотел "Рила" в София
в. Култура, Брой 27 (2510), 16 юли 2008 г.
http://www.kultura.bg/article.php?id=14547

Преди много години (дали не са повече от петдесет) проф. Любен Тонев, архитект, беше казал, че ако няма Център (с главна буква), и град няма. Понеже в много отношения беше прав, комунистите започнаха да строят Центъра и след „хоремага“ - „Балкан“, Партиен дом, Министерски съвет, Държавен съвет и ЦУМ – спряха. Центъра остана недовършен. Жълтите павета не продължиха на запад от ЦУМ. Точно срещу него кварталът остана да стърчи, какъвто си беше преди 65 години – бомбардиран. Почти по същото време властта и колегията загърбиха предложението на другия известен урбанист-комунист – арх. Петър Ташев: Центъра на комунистическата столица да отиде на Тухларните фабрики - и много сбъркаха. Тази грешка и до днес тежи с пълна сила. Всеки окръжен град има стара част, с която се гордее, столицата няма.

Оттогава досега всеки, който има строителна инициатива, се натиска да строи на жълтите павета. Премерено или инстинктивно, инвеститорите и колегията не си вярват, че по-настрани могат да направят нещо хубаво. Може би имат сериозни основания. Аз защо не ходя на лекар? Но и достойнствата на направеното от буржоазна България в столицата не могат да поемат повече обслужващата роля – да бъдат благодатен фон за глупостите. Кулата „Кубадински“1 никого на нищо не научи. А би трябвало.

Преди 16 години проф. Захари Стайков, социолог, в несъществуващия вече вестник „1000 дни“ публикува статия, озаглавена „София не е град“. С част от доводите му бях съгласен – че град, който не произвежда блага, не е град; а с друга част не бях съгласен – че София не била град, защото нямало частна собственост. 16 години (оттогава) е една прекрасна зряла млада възраст. Май беше време новобуржоазната столица да узрее. На 15 години капитан Дик Сенд прекосил Африка с предател в екипажа. На 20 години лейтенант Аркадий Гайдар с успех командвал червен полк срещу белите генерали. За Моцарт да не говорим. 16-годишната София продължава да не произвежда блага (ако не броим политиката и бюрокрацията за благо), но частна собственост (едра градска) има и още как. Резултатите са катастрофални. Ограничеността и опортюнизмът на комунистическите правителства са детска приказка в сравнение със замаха на новите богати. След като препраха парите (които същите комунисти им подариха), новите господари клекнаха пак около жълтите павета. След като Бакърджиев изтърбуши бул. Руски с непремерени взривове, жълтите павета бяха върнати на мястото им. Ако бяха копнали още три метра надолу, можеха да пуснат метрото чрез същата операция - така и така смениха тръбите. Само че Софиянски вече беше купил машината-къртица. Нейсе. За операцията – копая с булдозер, пускам метрото - даже не се искаше фантазия – маршрутът по „Цариградско шосе“ беше проектиран още през 80-те до лампите на пероните. И ако метрото (дори с българските темпове) беше минало, където трябва, идеята на арх. Петър Диков част от властта да се премести на мястото на казармите по трасето, операцията по напускането на Хоремага от властта щеше да бъде най-естественото нещо. Нямаше да е такова акрополесто и командно място като Горен Лозенец, но все щеше да е по-добре от жълтите павета. Нова архитектура на празно място, проектирана и построена от свободни хора. А? Само че за това се иска доста повече фантазия, отколкото да рушиш готовото, за да туриш на мястото му своето недомислие. По-лесно можеш да си представиш промяната, отколкото мечтата. Вместо Мавзолей – кучешка колиба, вместо паметник на Съветската армия – бирфест, вместо БИАД – чалгаджийница, вместо кино „Възраждане“ – „Син сити“. Така и баба знае.

Навярно сте се досетили, че поводът за моите фриволни и безплодни разсъждения е желанието, обявено тези дни, на мястото на хотел „Рила“ да дойде нещо по-голямо. Патриархът Максим обаче бил против. Голям праз! Къде беше патриархът, докато шепа хора се мъчихме да срутим Общия план – същият, който позволява хотел „България“ да стане търговски дом с концертна зала, а новата Художествена академия да му смаже катедралната черквичка.

НИПК също били против. Защо бе, джанъм, защо не бяхте против, когато арх. Георги Стоилов (тогава кмет) постави там своята рожба – хотел „Рила“, в същата неподходяща близост с Духовната академия, всред същите безценни сердикийски развалини? Всяка власт (независимо от обществения строй) има привилегията и удоволствието да бъде безцеремонна. Поляците, като са толкова патриоти, толкова интелигентни и толкова горди с културното си наследство, не благодариха ли на Сталин, задето им подари културния дом насред Варшава? И то при положение, че го мразеха в червата, докато ние обичаме всяка (чужда) власт?

Преди няколко месеца Михаил Неделчев, литератор, на същите тези страници разви тезата, че новите богати, дори когато им харижеш без пари бижу като хотел „България“, не могат да излязат на печалба, защото са соцнекадърници и по произход, и по манталитет – освен да смучат от държавата, друго не могат. Много му се разсърдиха – не бил прав. Може и да не е прав – все пак по-голямата част от сганта, която приватизира България, още е жива. И това ако не е умение! Хотелиерството е занаят – иска ум и усилия. Това с положителност е ясно на собствениците на хотел „Рила“. А на мен като на професионалист е ясно, че такъв, какъвто е – десетина етажен, хотел „Рила“ може да бъде експлоатиран с успех, стига стопанската сметка да е истинска. Макар че по архитектура това е курортен (а не градски) хотел, чиито лоджии гледат към морето, на което гледане Витоша, Рила и Ботуш планина пречат; като цяло той си има всичко необходимо да бъде обновен и то на сметка, и то от автентичния си автор. Защо арх. Стоилов си мълчи, както си мълча навремето, като загризаха пак неговия „Интернационал“ на морето, докато не стана късно, не е ясно. Енергията си я има, връзките – също. Дали не се надява пак на него да възложат проектирането? Що пък да не му го възложат – РВД проектира, Бургаския „небостъргач“ в Морската градина проектира, ако някой купи Радиото, пак той ще го проектира – все така успешно. Ако ли пък се случи Стефан Добрев да проектира хотел Рила на 20 етажа, на Стоилов ще дадат да проектира на мястото на Руското консулство – на 30 етажа – за компенсация. Няма лошо. Всеки втори български корифей е проектирал по нещо високо на същото място.

Според мен причината за инвестиционното намерение не е, че „Рила“ не става за градски хотел, нито че е малък – по-скоро е голям за това място. При положение, че стопаните му не могат да го стопанисват такъв, как смятат, че ще се оправят с двойно по-голям. Ами паркирането? Дори да изкопаят осем подземни етажа, да ги напълнят с коли и околните не пострадат, нали тези коли трябва да стигнат дотам? Откъм Президентството или откъм Пощата? Причината е, че строителството е далавера, особено днес, особено в България. Строителството пере най-добре. При положение, че има нечисти пари, строителната инициатива – дори най-безумната, най-нерентабилната, ще атакува – природата, града, културното наследство, нашето здраве, бъдещето.

И през цялото това време, докато хотелиерите коткат властта да ги пусне да рушат де каквото е останало, агнетата ще мълчат, както досега – първо 45 години, после още 17. Съюзните и профсъюзните агнета ще мълчат, синодалните овни ще мълчат, а професорите художници ще ръкопляскат – те я подхванаха тази игра, никой не очаква да се пуснат от хорото. Не може всичко да чакаме от властта. Може на Бойко Борисов „Рила“ да му е грозна – за вкусовете не спорят. Аз не мога да кажа дали е грозна – дори хотелът да беше два пъти по-грозен, не бих го рушил – също както и Мавзолея. В тези сгради има още хляб, а енергията е с пари, а земята в Центъра даже цена няма. За България всяко време е разделно – дотам се докарахме сами. Дори с американците не можем да се оправдаем, колкото и да ни се иска. -

-- Госпожице Кондолиза, остани в София за постоянно. Когато си тук, се диша по-леко.



1.
Като министър на транспорта, Пенчо Кубадински строи на ул. „Дякон Игнатий“ кулата на Министерството на транспорта (срещу Централната поща).
Арх. Павел Попов
2.
(добавка за по-младите читатели: "Хоремаг" = хотел + ресторант + магазин, обикновено в по-малки населени места от времето на соц-а).
3.
Стефан Добрев - архитектът, по чийто проект на мястото на разрушената фабрика Прошеково пиво се строи грандиозен комплекс от жилищни, офис и търговски сгради , изкопът за които бе най-дълбоката дупка на Балканите. Същият е автор и на консервната фабрика, която трябва да израсне на мястото на Националната художествена академия.

понеделник, 21 юли 2008 г.

Чавдар Маринов : Защо ни е памет? Имаме си паметници...

Противно на характерното ни самочувствие нашите градове са относително и понякога отчайващо бедни на архитектурни паметници, съответно безлични. Ще кажете - исторически причини: кой ли не е минал оттук и не е рушил... Да, но това е половината история.

от Чавдар Маринов*
публикувано в "Дневник"

Разбира се, думата "паметник" има поне две различни значения. Има паметници, прославящи определени личности и събития от историята или с горест напомнящи други. Има обаче и архитектурни, художествени, технически, писмени паметници - неща, които най-общо определяме като културно или историческо наследство. Двата вида са принципно различни: първите са построени целенасочено и на постамента им пише защо.

Обхватът на втората категория обаче е неясен. Неясно е какво точно определяме като културен (например архитектурен) паметник и какво си струва да опазим - критериите за това се променят поразително в хода на времето. Поне в Западна Европа паметниците от първия вид, посветени на нацията (статуи, триумфални арки), датират най-вече от XIX и от първата половина на XX век. Обсегът на определяното като културен или исторически паметник се разширява: днес дори изоставени фабрики са класифицирани като "индустриално наследство" и не се рушат.

Къде сме ние?
Противно на характерното ни самочувствие нашите градове са относително и понякога отчайващо бедни на архитектурни паметници, съответно безлични. Ще кажете - исторически причини: кой ли не е минал оттук и не е рушил... Да, но това е половината история. Днес София няма стар квартал отпреди 1878 г. тъкмо понеже управниците на Третата българска държава разрушават онова, което по-късно в по-малки градове се оказва "българско културно наследство".

Едва през 20-30-те години и най-вече през комунистическия период архитекти, етнографи и писатели се разтапят от възхищение пред "възрожденските къщи" в Трявна, Елена, Копривщица, Пловдив: преди това на тях се гледа като на жалка останка от примитивно минало и направо се наричат турска архитектура. За София е късно: например любимата днес на всякакъв род ентусиасти "възрожденска" часовникова кула е вече срината като грозно османско петно върху центъра на града.

Очевидно общовалидните разбирания за красиво и грозно са твърде променливи. Именно поради това те не могат да служат като надеждна основа за формулиране на политика за опазване на културно наследство. Лошото е обаче, че нещата често зависят от индивидуални изпълнители с институционална мощ и от техните собствени "естетически" и политически схващания или бизнес интереси.

Ясно е за какво става дума: кметът на София настоява за разрушаването на хотел "Рила" като "паметник на глупостта" и на "грозното социалистическо строителство". Е, наистина, трябва по-широк хоризонт, за да видиш, че сгради, подобни на тази на арх. Георги Стоилов, са се строили в същия момент далеч не само в социалистическия лагер. Също така, че

аналогични постройки от този период се пазят в други бивши соцстрани

Изключение прави може би олигархичната Русия: там сринаха едноименния хотел в Москва - града на новия "стил Лужков". Затова пък в Румъния умуват върху провъзгласяването за архитектурно наследство на "грозните" хотели в Мамая.

Мъдрува се какво да запълни отворилата се клоака. И идват оригинални идеи: грандиозен паметник на хан Аспарух или направо цял мемориал на средновековните владетели. Подобни реализации текат в Пловдив и Варна. За да не се хаби в напразни дебати време, което може да се използва за решаване на по-належащи проблеми, бих предложил рационализация. Да се възпроизведе във всяко желаещо населено място 50-метровият мемориал "Създатели на българската държава", издигнат над Шумен в началото на 80-те: възхитителен образец на златната епоха на Живковия националкомунизъм. Разлика с оня контекст няма особена: същата глупост сред държавници, същото циклене върху вечните национални теми.

Да не бъда разбран неправилно: не съм против националното историческо наследство и свързаната с него памет. Но нека тогава някой от същите хора, препиращи се за паметници на владетели и за национални символи, да защити това наследство в нашите градове. Какво виждаме вместо това? С малко приказки и ударни темпове в центъра на столицата се разруши едно вече значително количество жилищни постройки с типичната за Централна Европа еклектична неокласицистична архитектура от началото на XX век.

Значително за София, не за град като Будапеща или дори за близък като Букурещ, не говоря за по-отдалечени места. Други пустеят и скоро ще рухнат: като абсурдно осветената руина на къщата на Димитър Яблански. Тези, които оцеляват, пък се надграждат с паразитираща стъклена конструкция (къщата на Никола Мушанов на "Московска", сградата на хотел "Кристал палас" на "Шипка"), а някои са ужким "възстановени" по най-безобразен начин (бившата Столична библиотека - грандхотел София). Зад неоспорими архитектурни паметници като Руската църква в столицата се готвят нови бизнес центрове.

Нека видим и по-масовия случай. Под гигантски рекламни пана след мнимо реставриране все повече кооперации от 30-те години осъмват безхаберно покрити с любимите на българина термоизолации. Под същите

изчезват оригинални обеми и орнаменти

Архитектите от междувоенния период често са търсели връзка с "националните традиции" и в баналните за наивния поглед фасади има не случайна декорация. Оставям настрана напълно обезобразените от термоизолациите, след остъклявания и други "разкрасявания" панелни комплекси: става дума за хаос, направо безпрецедентен за държава на европейския континент. Естетическото чувство на българските кметове обаче не се стресва от факта, че градовете им все повече приличат на дрипи, осеяни с многоцветни кръпки.

Да не се залъгваме: центърът на София далеч не е уникален и няма да влезе в световното наследство на ЮНЕСКО, а същото вероятно важи и за останалите некласирани досега места. Но в сегашната разруха трябват действия: трябва да се спре произволът на индивидуални предприемачи и властимащи, трябва препрочитане на понятията "културно наследство" и "паметник на културата". Необходимо е осъвременяване на досегашните класификации на НИПК, а може би и негово реорганизиране и преразглеждане на съответното законодателство.

Във Франция от началото на 60-те има законови разпоредби, защитаващи градските центрове от запустяване и от брутални строителни намеси. Кичозните паметници на ханове и царе няма да спасят положението: вярва ли нормален човек в смисъла на този посткомунистически патриотарски мутробарок? Някой вярва в консервативни ценности? Защитете ги! Поне ако не искате нашите населени места, накичени със закъснели мемориали на измислено национално величие, да бъдат фатално лишени от памет, включително национална. Или пък просто това е "наследството", което ще оставим: нашето безхаберие. Няма да ни е за пръв път.

* Авторът е д-р по история (EHESS Paris), асистент по социология в Софийския университет

четвъртък, 17 юли 2008 г.

Офис сграда на 22-етажа на мястото на хотел "Рила"

Предложение за изменение на плана за регулация и застрояване
между улиците "Леге", "Калоян" и "Позитано"
в историческия център на София.


Първото съобщение беше на За града :
Всички против 22-етажния търговски комплекс на мястото на хотел "Рила"
Кметът на район "Средец" и съветниците от ДСБ в СОС са категорично против гигантското строителство в историческия център на града. Предвиждат се и 8 подземни етажа, които заплашват да подкопаят съседните сгради, както и да унищожат археологическото наследство на града. Те ще атакуват проекта пред всички компетентни инстанции. Кметът Бойко Борисов смята, че хотелът е грозен и трябва да се събори, но обеща да позволи нова сграда на мястото му само след широко обществено обсъждане
http://www.zagrada.bg/show.php?storyid=524356

Становището на NeInfo - 09.07.2008 :
Хотел "Рила" в София ще бъде разрушен
Амбицията на компанията "Бългериън хотелс сървисиз" била на мястото да се издигне 22-етажен "административно-търговски комплекс с хотелска част" с 8 подземни нива

http://netinfo.bg/?tid=40&oid=1215699


Становището на в. Дневник - 15 юли 2008 :
Позиционната война за хотел "Рила"
от Зорница Латева



информацията на
в. Строителство Градът
Гергана Димитрова,
14-40.07.2008, с. 26-27:

На мястото на хотел "Рила" в София предлагат 22-етажна офис сграда
Внесено е изменение на плана за регулация и застрояване


До 14 юли изтича крайният срок за внасяне на възражения на заинтересуваните лица срещу изменението на плана за регулация и застрояване (ИПРЗ) на местността Центъра. С изменението се предлага промяна на застрояването на квартала, в който в момента е разположен хотел "Рила". Искането за събаряне на хотела, разположен в идеалния център в карето между ул. "Леге", ул. "Калоян" и ул. "Позитано", предизвика обществено противопоставяне.От 10 юли срещу обявеното изменение са постъпили шест възражения, каза кметът на район "Средец" инж. Маргарита Гутева. Проектът за изменение на действащия план за регулация и застрояване е обявен на 20 юни.Проектантът на хотел "Рила" - арх. Георги Стоилов, каза пред "Строителство Градът", че не е търсен от собствениците на сградата за възлагане на нови проектни проучвания. Не знаех, научих от вестниците за намеренията на инвеститорите, посочи арх. Стоилов.
Какво е направено
Собственик на хотела и инвеститор на проекта за изменение
е фирма "Бългериън хотел сървисиз" АД.

Първо от фирмата е внесено искане мотивирано предложение за допускане на процедура за изменение на действащия план за регулация и застрояване за хотел "Рила" до дирекция "Архитектура и градоустройство" (ДАГ). След направени проучвания е допусната процедура и в ДАГ е внесено предложение за изменение на план за регулация и застрояване. Това каза пред комисия по устройство на територията и жилищна политика на Столичния общински съвет главният архитект на София арх. Петър Диков. Той посочи също, че предложението за изменение е изпратено за съгласуване в Националния институт за паметниците на културата (НИПК), защото хотел "Рила" попада в зоната на археологическия резерват "Сердика - Средец" от центъра на София. След като бъде получено становище на НИПК, общинският експертен съвет по устройство на територията ще разгледа проекта за ИПРЗ и ще вземе решение дали да бъде одобрено или не. От това ще зависи дали може да се пристъпи в следваща фаза - изработване на работен устройствен план, а после и идеен проект на новопредлаганата сграда. А тя според предложението за изменение е офис сграда с 22 надземни нива и осем подземни.

Проектът за изменение на ПРЗ е дело на "Нела - Даниела Коларова" ЕТ с управител инж. Даниела Коларова и проектант по част "Архитектура" арх. Снежанка Танушева.
Обявено е на 20 юни чрез район "Средец", Столична община.

Понеже се отнася до един квартал, то не подлежи на обнародване в Държавен вестник, а се обявява на вниманието на заинтересуваните лица при условията и по реда на Гражданския процесуален кодекс по силата на чл.130 от Закона за устройство на територията (ЗУТ).
В 14-дневен срок от съобщението заинтересуваните могат да направят писмени възражения.

За зона "Център - А"
където попада и карето, в което е разположен хотел "Рила", не е правена актуализация на подробния устройствен план - план за регулация и застрояване в последните 30 години. Действащият план е от 1969 г., каза главният архитект на район "Средец" арх. Теодор Тодоров. Проверка на "Строителство Градът" показа, че е започнала процедура по нов подробен устройствен план на зоната през 80-те години на миналия век с проектант арх. Атанас Агура, но тя не е завършена.

Според общия устройствен план на София хотел "Рила" попада в зона на стария градски център (Ц2), показва справка с http://www.sofproect.com/ .
Устройствените показатели на зоната са: плътност на застрояване от 60% до 80%, коефициент на интензивност на застрояване 3.5 и 5 и минимална озеленена площ от 20% до 30%.
Кота корниз за тази зона се доказва с работен устройствен план.

Възражение срещу разполагането на 22-етажна сграда на мястото на хотел "Рила" е внесла и Българската митрополия с мотива, че ще бъдат засегнати паметници на културата. Несъгласие е изразила и фирма "Принцес Кореком" и други.

Такава висока сграда ще смачка пространство на емблематичния площад и на околните сгради, каза пред журналисти общинският съветник от ДСБ Вили Лилков.



















Той показа документи по проекта и извадка от силуетния план на проекта за изменение, които публикуваме.
На заседание на Столичния общински съвет на 10 юли групата съветници от ДСБ прочетоха декларация във връзка с новото инвестиционно намерение за строителството на мястото на хотел "Рила". Намерението се нарича "вандалска намеса в архитектурата на града". Според съветниците от ДСБ това не е могло да стане без намесата на Столичната община и Министерството на регионалното развитие и благоустройството, които са подкрепили проекта.
Съветниците призовават да не се издава разрешително за строеж на този обект.
В своята декларация групата на ДСБ настоява да бъде сформирана група, която да определи историческия център на София и по този начин да се прекъснат процесите на инвестиционни намерения за строителство в него.
Ще настояваме археологическият резерват "Сердика - Средец" и идеалният център на София да може да кандидатства за обект с културно-историческо значение от списъка на ЮНЕСКО, допълни Вили Лилков.

Според кмета на София, който взе отношение по декларацията, сградата на хотел "Рила" може да бъде всичко друго, но не и паметник на архитектурата. Той е на мнение тя да бъде съборена, но строителството на нейно място трябва да стане след обществено обсъждане.

Източната стена на крепостта Сердика
Предполага се, че кулата на източната стена на крепостта Сердика, която е археологически обект, разположен в центъра на град София, е в парцела на съществуващия хотел "Рила". Крепостта Сердика е строена през 177-180 г. от римските императори Марк Аврелий и Комод. Източната част на крепостта се простира от зелената площ пред хотел "Рила" до минералния извор на пресечката между улиците "Сердика" и "Искър". Северната стена е достигала близо до ъгъла на улица "Екзарх Йосиф" и булевард "Княгиня Мария Луиза", оттук стената прави чупка в югозападна посока. Западната стена следва посоките на улиците "Вашингтон" и "Лавеле" и стига до днешната Съдебна палата. Южната стена е документирана под сградите на "Алабин", за да се свърже с източната стена при хотел "Рила". В подлеза пред бившия Партиен дом е разкрита източната градска порта.


Идеята за номиниране на историческия център

в листата на световното културно наследство
Следвайки принципа за защита на територии с особено значение на паметници на културно-историческото наследство,
общият устройствен план на София определя зони на особена териториалноустройствена защита.
Такава е историческият център на София. В тази група влизат: резерватът "Сердика - Средец", Борисовата градина и Боянската църква.
Идеята за номиниране на историческия център на София за включване в листата на световното културно наследство е също развита в общия устройствен план на София - част "Културно-историческо наследство", разработена от колектив под ръководството на проф. д.а.н. арх. Тодор Кръстев.

Според плана културно-историческият ресурс на територията, историческият център на София, притежава "извънредна универсална стойност" в съответствие с критериите, посочени в Тhe Operational Guidelines for the Implementation of the World Heritage Convention, и може да бъде номиниран за включване в листата на световното културно наследство.

Неговата културна стойност е "вътрешноприсъща" (intrinsic според определението в цитирания документ), т.е. включването му в листата е само потенциална възможност. За да бъде реализирана, е необходима политическа воля, подкрепена от последователна градска стратегия за опазване и развитие на културното наследство.




във в. 24 часа - 16.07.2008, с. 12
22 етажа висват над сградите на властта
Случаят с хотел "Рила" припомня, че трябва план за центъра на София
арх. Христо Генчев изказва становище , че
инвеститорите могат да спечелят много повече ако разкрият археологическите ценности под хотела, отколкото ако ги унищожат за да получат максимум застроена площ.








клик върху образа, за да се чете

















Ето план на археологическия резерват "Сердика - Средец".









С кръг е отбелязано мястото на хотел "Рила".

Ясно се виждат археологическите паметници, върху които той е стъпил и които неминуемо ще бъдат засегнати при едно бъдещо строителство на същото място с 8 подземни етажа .








P.S.
Това, което още трябва да се има предвид е, дългият път, който инвеститорите тепърва трябва да извървят преди евентуално съгласуване на инвестиционното си намерение.

Какви са изискванията на Закона за устройство на територията (ЗУТ) :
Според Общия устройствен план (ОУП) на София, закрепен със ЗАКОН за устройството и застрояването на Столичната община (Обн., ДВ, бр. 106 от 27.12.2006 г., в сила от 28.01.2007 г., изм., бр. 41 от 22.05.2007 г.), на това място се изисква плътност на застрояване от 60% до 80%, коефициент на интензивност на застрояване 3.5 - 5 и минимална озеленена площ от 20% до 30%.
Предлаганата висока етажност на мястото на хотел "Рила" е почти невъзможна при цитираните изисквания. Най-малкото, трабва да се докаже, че тези показатели могат да бъдат изпълнени. Вероятно предложеното инвестиционно намерение ще получи подобно предписание.
Тъй като обектът попада в историко-археологическия резерват "Сердика - Средец" в центъра на София и намесите върху архологическите структури там, трябва да следват изискването на Наредба №2 за пълно запазване на паметника на културата като устойчив елемент на средата.
Съгласно тази наредба археологическите проучвания предоставят данни за пълно разкритие на археологическите паметници на терена, а резултатите от тях служат за основа на подробното инвестиционно проектиране.
По-нататък, според Наредба 01/2008 за обема и съдържанието на устройствените схеми и планове, ще трябва да се изготвят подробен устройствен план (ПУП) - план за регулация и застрояване (ПРЗ - план за регулация на улици и поземлени имоти и за режим на застрояване) и работен устройствен план (РУП) на квартала, за който се отнася инвестиционното намерение. И двата плана ще трябва да отговорят на изискваните от ОУП цитирани показатели, да спазват законите за опазаване на културното наследство в страната и ратифицираните от България международни конвенции в тази посока.
Виж още:

четвъртък, 10 юли 2008 г.

"Новият Херострат" или унищожаването на историческа София

Наскоро една приятелка ми каза, че арх. Петър Диков държал да бъде запомнен с нещо голямо. (доколкото знам господинът има амбиции да наследи Бай Бойко на кметския стол)

Аз се зачетох в днешния "Дневник" и се сетих за друг един мъж с подобни мечти... живял преди двайсет и няколко века в град Ефес. Успял е. Постигнал е мечтата си.

Преди дни стана известно, че собствениците на хотел "Рила" възнамеряват да съборят сградата и на нейно място да построят 22-етажен бизнес център. Предвижда се сградата да се спуска 8 етажа под земята и да бъде висока 80 м, което е с 20 м по-високо от катедралата "Св. Александър Невски".
Днес кметът на София Бойко Борисов изрази мнението си, че хотелът е "паметник на грозното социалистическо строителство, трябва да бъде съборен и да бъде построена нова сграда"

Аз също не харесвам сградата на хотел "Рила", но за разлика от бай кмета, не си мисля, че светът се върти около моите вкусове. Всеки специалист може да каже, че това една от малкото модернистични сгради в София.

И все пак, не това е най-важното.

Най-важното е, че под хотел "Рила" се намират съществени части от кулите, крепостната стена и обществените сгради на древна Сердика. А залепена до хотела е църквата "Св. Николай Солунски Чудотворец", за чиято историческа стойност всеки един от нас е учил в началното училище.

Вече десетилетия (съвсем не от началото на "прехода", а много отпреди това), упорито и нахално се унищожава историческото наследство на София. Под багерите се рушат исторически антични паметници, които биха били гордост за всеки град в Гърция, Италия, Тунис, Турция или Египет.

Унищожава се с късогледа алчност богатството (ДА - дори и измерено в пари, в кинти) на всеки софиянец. Възможности за привличане на туристи, каквито имат единици градове в цяла Европа...

Не е случайно, че подобни постановки винаги се разиграват в отпускарския сезон. Номерът обаче няма да мине.

Районната организация на ДСБ "Средец" не само ще заеме официална позиция в подкрепа на позицията на общинските съветници в СОС, но ако е нужно, ще организира протести срещу поредното безчинство.

Написано от Радан Кънев

петък, 4 юли 2008 г.

София – случването на смъртта

Ирина Генова, доц. д-р изкуствовед, НБУ
http://www.cult.bg/ind_shbz_full.php?id=4948

Публикуваме този текст на члена на Инициативния комитет на Гражданското движение за опазване паметниците на културата в България
заради неговата обществена значимост и връзка (макар и непряка) с темата за загубата през последните десетилетия - загуба на на паметници на културата, на сигурност, на човешко достйнство и елементарни човешки права.
Надяваме се, че размисълът, към който ни предизвиква Ирина, ще ни направи по-добри.



В моя жизнен свят, в града, който обитавам, тревожи усещането, че човешкият живот не е върховна ценност.

Случването на смъртта като насилствена, лекомислено непредвидена и безнаказано непредотвратена е станало част от общото живеене.

Срещу това случване, поради разнородността на конкретните инциденти, сякаш е трудно да бъде предприета гражданска мобилизация и да бъде заявено/отвоювано правото на гражданска компетентност.

Невъзможно е то да бъде представено и ‛опитомено“ в културни/художествени образи. Моята специфична област на компетентност в случая е ненужна.

Мога ли и как да изразя в общественото пространство протест срещу случването на смъртта в София?

Всеки от нас си спомня многобройни ужасяващи случаи: срутеният вход на дискотеката, която погреба седем деца; падналата сграда (паметник на културата) на ул. ‛Алабин“ 39, която смаза две момичета; сриващите се скелета на новостроящи се сгради, погребали немалко строителни работници.

В опита си от големия град имаме и примери на човешки живот, завършил на зебрата за пешеходци или на автобусна спирка под колелата на бясно препускащ автомобил, често с пиян шофьор.

Ако спомените се губят, разходете се из София – некролози и цветя поддържат паметта за нелепо загиналите. Отворете днешния вестник или ТВ журнала и непременно ще откриете поредния епизод.

И друго зловещо случване на смъртта – в самота и безсилие, без специализирана помощ в последната фаза от живота.

Някога, в началото на модерните времена в България, се е провеждала агитация под лозунга ‛Раждайте в родилен дом“. Ако днес лансирам призива ‛Умирайте в болница“ – та нали тъкмо големите градове разполагат с най-добре оборудваните болнични заведения – ще бъде ли той подкрепен от институционалното здравеопазване?

Смъртта, нейното настъпване (понякога твърде дълго), са неотменна част от всеки човешки живот. Животът, който сме договорили безусловно за върховна ценност. А това предполага и да мислим за достойнството на неговия/на нашия край. Защо в град като София не можем да разчитаме на медицински придружена последна фаза от човешкия живот?

Всеки от нас има разтърсващо преживяване с близък човек, което приема за лично и несподелимо до момента, в който установи, че то е общо място и част от делника на този град. Закъснялата линейка и неоткритият адрес се превръщат в мрачно шеговита метафора на ‛спасението“, но не в този, а в ‛един по-добър свят“. Изписването/отписването от болницата преди момента на смъртта ни оставя без помощ и безпомощни до мига на Спасението.

Всички тези неприемливи случвания на смъртта се изясняват и преценяват, докато обраснат в непроследими обстоятелства и подробности. Проследими са само интересите – частни, групови, съсловни, дори държавни и най-вече икономически – които цинично превъзхождат инак общоприетата ценност на човешкия живот. Мога ли тогава да допусна, че демократичните отношения са под съмнение?

Случаите на рикоширали куршуми и погрешно заложени взривни устройства не бих искала дори да упоменавам. (А как да обсъждаме правилните попадения?) Те биха ни отклонили във вечно горещата у нас тема за ‛борбата с престъпността“, с парадоксалната правопропорционална и симетрична зависимост между ‛борбата“ и ‛престъпността“.

Два пъти в София на бул. ‛България“ съм се озовавала на сцена със стрелба и убийство. Не разбирах какво/защо се случва, защо става пред очите на толкова хора, сред които и деца, и то в центъра на столичния град.

Не изпитах порив да се боря с престъпността, а ужас от видяното, физически страх, желание да избягам – и от мястото, и от този град. Никакви разяснения, подробности и разкрития не могат да заличат травматичното преживяване. А как ли се отпечатва то в детската памет? Наред с всички споменати случвания на смъртта изплуват и образи на мизерията – на отдалечени квартали и ‛острови“ в центъра на София, в които градът губи качеството си на дом, гарантиращ ресурсите на живота. Тук условията на обитаване и условията на смърт са еднакво нечовешки.

Воят на линейка прорязва болезнено съзнанието – сякаш всеки път изригва целият ни личен опит. Могат ли да се представят визуално, да се преработят в културни образи случванията на смъртта?

През 1819 година Теодор Жерико представя в Салона ‛Салът на кораба Медуза“ – огромно платно с размери 491 х 716 cантиметра. Фрегатата ‛Медуза“ потъва близо до африканския бряг през 1816 година. По-голямата част от пътниците успяват да оцелеят на спасителния сал, но 15 души загиват в океана. Творбата е възприета като обвинение срещу управниците на Франция, допуснали подобна трагедия. Жерико представя актуално събитие, което е в центъра на обществения интерес.

В стремежа си към достоверност той посещава моргата. Заради тази картина днес знаем за трагедията на потъналия кораб. Но тази живопис на романтизма днес е невъзможна и като практика, и като постигнато въздействие.

Потресът от горящия влак не може да бъде художествено представен и изразен.

Репортерските снимки и кадри с трупове, които виждаме в делничната преса и всяка вечер на телевизионния екран, вече станаха банални и престанаха да ни шокират.

Снимките поразяват дотолкова, доколкото показват нещо ново – пише Сюзан Зонтаг в есето ‛В пещерата на Платон“, включено в ‛За фотографията“ (1977) , която тя програмно издава без фотографии.

Самото показване на снимки с мъртви тела е акт на агресия спрямо възприемащия и не съобщава нищо повече от словесния разказ. Фотографираните трупове на разстреляните комунари през 1871 година е трябвало да въздействат възпиращо на бунтовническите пориви.

Показването на овъглени, затрупани под сгради или размазани от автомобили човешки тела днес има по-скоро характера на перверзно воайорство, отколкото на предупреждение и граждански призив. Бездната на смъртта е вечно отворена към извън- и предкултурни измерения.

Смъртта не подлежи на директно представяне в образи. Непристъпна граница на толерантността и демократичните отношения, ценността на човешкия живот сякаш е приемана по подразбиране и не подлежи на обсъждане.

Водим дебати за ценността на природните богатства, за съхраняването на културните паметници. Гражданската активност за каузи на наследството – природно и културно – има вече отработени механизми: правят се подписки, интернет блогове и форуми, организират се публични протести.

Станахме свидетели на мобилизацията на младежите, особено на студентите, за съхраняване на Иракли, на националните паркове в Странджа и Рила.

Инициативния комитет на Гражданското движение за опазване на паметниците на културата редовно предупреждава за сгради в риск на блога ‛sofiazanas“ и с техните некролози. Мнозина от нас сме обикаляли с фотоапарат из софийските улици, за да фиксираме във фотоследи гледките от един изчезващ град.

Тези фотографии memento mori могат да бъдат разглеждани, за разлика от репортерските снимки на мъртви тела, които погледът ни отхвърля.

Можем ли да дебатираме в граждански аспект ценността на живота и приоритета й пред всички останали? Как би се възприел Инициативен комитет за опазване на човешкия живот и неговата стойност?

Ще сложим ли подписа си под петиция с текст:
Настояваме практиките на насилствена и безотговорно непредвидена/непредотвратена смърт (в София) да бъдат обявени за абсолютно недопустими според обществения договор и да бъдат незабавно прекратени с всички предвидени от закона средства! Настояваме финалната фаза на човешкия живот да бъде считана за неотменна част от живота с всепризнатата му ценност, а неуместното отношение към нея да бъде санкционирано от закона!“
Не звучи ли наивно?

Затруднението на апел за етическа позиция се състои както във формулирането, така и в адресирането му.
Силният глас на общ граждански апел не бива да се изгуби в институционалното фрагментиране на исканията към отделни властови институции (на здравеопазване, транспорт, борба с престъпността и т.н.), макар и те да са неотменими и неотложни.
Дали ще намерим начин да сведем до конкретност исканията за защита на човешкия живот и същевременно да апелираме в най-високия граждански регистър за неотменното му признаване и потвърждаване като най-висша ценност в съвместното живеене?
Правото на гражданска компетентност за случването на смъртта, за стойността на живота и за служенето на институциите в полза на неговото достойнство трябва да бъде заявявано и отвоювано ежедневно.


Виж още от същия автор:
http://www.cfront.org/virtual01/texts/irina-genova-bg.html
http://www.kafene.bg/index.php?p=article&aid=1362 , http://www.litclub.com/library/kritika/kristina/tempfugit.html
http://www.knigabg.com/index.php?page=book&id=11201 , http://liternet.bg/publish14/i_genova/index.html ,
http://ctrl-z.org/white/conference/index.htm , http://www.online.bg/kultura/my_html/2092/x_itina.htm