София – случването на смъртта

Ирина Генова, доц. д-р изкуствовед, НБУ
http://www.cult.bg/ind_shbz_full.php?id=4948

Публикуваме този текст на члена на Инициативния комитет на Гражданското движение за опазване паметниците на културата в България
заради неговата обществена значимост и връзка (макар и непряка) с темата за загубата през последните десетилетия - загуба на на паметници на културата, на сигурност, на човешко достйнство и елементарни човешки права.
Надяваме се, че размисълът, към който ни предизвиква Ирина, ще ни направи по-добри.


В моя жизнен свят, в града, който обитавам, тревожи усещането, че човешкият живот не е върховна ценност.

Случването на смъртта като насилствена, лекомислено непредвидена и безнаказано непредотвратена е станало част от общото живеене.

Срещу това случване, поради разнородността на конкретните инциденти, сякаш е трудно да бъде предприета гражданска мобилизация и да бъде заявено/отвоювано правото на гражданска компетентност.

Невъзможно е то да бъде представено и ‛опитомено“ в културни/художествени образи. Моята специфична област на компетентност в случая е ненужна.

Мога ли и как да изразя в общественото пространство протест срещу случването на смъртта в София?

Всеки от нас си спомня многобройни ужасяващи случаи: срутеният вход на дискотеката, която погреба седем деца; падналата сграда (паметник на културата) на ул. ‛Алабин“ 39, която смаза две момичета; сриващите се скелета на новостроящи се сгради, погребали немалко строителни работници.

В опита си от големия град имаме и примери на човешки живот, завършил на зебрата за пешеходци или на автобусна спирка под колелата на бясно препускащ автомобил, често с пиян шофьор.

Ако спомените се губят, разходете се из София – некролози и цветя поддържат паметта за нелепо загиналите. Отворете днешния вестник или ТВ журнала и непременно ще откриете поредния епизод.

И друго зловещо случване на смъртта – в самота и безсилие, без специализирана помощ в последната фаза от живота.

Някога, в началото на модерните времена в България, се е провеждала агитация под лозунга ‛Раждайте в родилен дом“. Ако днес лансирам призива ‛Умирайте в болница“ – та нали тъкмо големите градове разполагат с най-добре оборудваните болнични заведения – ще бъде ли той подкрепен от институционалното здравеопазване?

Смъртта, нейното настъпване (понякога твърде дълго), са неотменна част от всеки човешки живот. Животът, който сме договорили безусловно за върховна ценност. А това предполага и да мислим за достойнството на неговия/на нашия край. Защо в град като София не можем да разчитаме на медицински придружена последна фаза от човешкия живот?

Всеки от нас има разтърсващо преживяване с близък човек, което приема за лично и несподелимо до момента, в който установи, че то е общо място и част от делника на този град. Закъснялата линейка и неоткритият адрес се превръщат в мрачно шеговита метафора на ‛спасението“, но не в този, а в ‛един по-добър свят“. Изписването/отписването от болницата преди момента на смъртта ни оставя без помощ и безпомощни до мига на Спасението.

Всички тези неприемливи случвания на смъртта се изясняват и преценяват, докато обраснат в непроследими обстоятелства и подробности. Проследими са само интересите – частни, групови, съсловни, дори държавни и най-вече икономически – които цинично превъзхождат инак общоприетата ценност на човешкия живот. Мога ли тогава да допусна, че демократичните отношения са под съмнение?

Случаите на рикоширали куршуми и погрешно заложени взривни устройства не бих искала дори да упоменавам. (А как да обсъждаме правилните попадения?) Те биха ни отклонили във вечно горещата у нас тема за ‛борбата с престъпността“, с парадоксалната правопропорционална и симетрична зависимост между ‛борбата“ и ‛престъпността“.

Два пъти в София на бул. ‛България“ съм се озовавала на сцена със стрелба и убийство. Не разбирах какво/защо се случва, защо става пред очите на толкова хора, сред които и деца, и то в центъра на столичния град.

Не изпитах порив да се боря с престъпността, а ужас от видяното, физически страх, желание да избягам – и от мястото, и от този град. Никакви разяснения, подробности и разкрития не могат да заличат травматичното преживяване. А как ли се отпечатва то в детската памет? Наред с всички споменати случвания на смъртта изплуват и образи на мизерията – на отдалечени квартали и ‛острови“ в центъра на София, в които градът губи качеството си на дом, гарантиращ ресурсите на живота. Тук условията на обитаване и условията на смърт са еднакво нечовешки.

Воят на линейка прорязва болезнено съзнанието – сякаш всеки път изригва целият ни личен опит. Могат ли да се представят визуално, да се преработят в културни образи случванията на смъртта?

През 1819 година Теодор Жерико представя в Салона ‛Салът на кораба Медуза“ – огромно платно с размери 491 х 716 cантиметра. Фрегатата ‛Медуза“ потъва близо до африканския бряг през 1816 година. По-голямата част от пътниците успяват да оцелеят на спасителния сал, но 15 души загиват в океана. Творбата е възприета като обвинение срещу управниците на Франция, допуснали подобна трагедия. Жерико представя актуално събитие, което е в центъра на обществения интерес.

В стремежа си към достоверност той посещава моргата. Заради тази картина днес знаем за трагедията на потъналия кораб. Но тази живопис на романтизма днес е невъзможна и като практика, и като постигнато въздействие.

Потресът от горящия влак не може да бъде художествено представен и изразен.

Репортерските снимки и кадри с трупове, които виждаме в делничната преса и всяка вечер на телевизионния екран, вече станаха банални и престанаха да ни шокират.

Снимките поразяват дотолкова, доколкото показват нещо ново – пише Сюзан Зонтаг в есето ‛В пещерата на Платон“, включено в ‛За фотографията“ (1977) , която тя програмно издава без фотографии.

Самото показване на снимки с мъртви тела е акт на агресия спрямо възприемащия и не съобщава нищо повече от словесния разказ. Фотографираните трупове на разстреляните комунари през 1871 година е трябвало да въздействат възпиращо на бунтовническите пориви.

Показването на овъглени, затрупани под сгради или размазани от автомобили човешки тела днес има по-скоро характера на перверзно воайорство, отколкото на предупреждение и граждански призив. Бездната на смъртта е вечно отворена към извън- и предкултурни измерения.

Смъртта не подлежи на директно представяне в образи. Непристъпна граница на толерантността и демократичните отношения, ценността на човешкия живот сякаш е приемана по подразбиране и не подлежи на обсъждане.

Водим дебати за ценността на природните богатства, за съхраняването на културните паметници. Гражданската активност за каузи на наследството – природно и културно – има вече отработени механизми: правят се подписки, интернет блогове и форуми, организират се публични протести.

Станахме свидетели на мобилизацията на младежите, особено на студентите, за съхраняване на Иракли, на националните паркове в Странджа и Рила.

Инициативния комитет на Гражданското движение за опазване на паметниците на културата редовно предупреждава за сгради в риск на блога ‛sofiazanas“ и с техните некролози. Мнозина от нас сме обикаляли с фотоапарат из софийските улици, за да фиксираме във фотоследи гледките от един изчезващ град.

Тези фотографии memento mori могат да бъдат разглеждани, за разлика от репортерските снимки на мъртви тела, които погледът ни отхвърля.

Можем ли да дебатираме в граждански аспект ценността на живота и приоритета й пред всички останали? Как би се възприел Инициативен комитет за опазване на човешкия живот и неговата стойност?

Ще сложим ли подписа си под петиция с текст:
‛Настояваме практиките на насилствена и безотговорно непредвидена/непредотвратена смърт (в София) да бъдат обявени за абсолютно недопустими според обществения договор и да бъдат незабавно прекратени с всички предвидени от закона средства! Настояваме финалната фаза на човешкия живот да бъде считана за неотменна част от живота с всепризнатата му ценност, а неуместното отношение към нея да бъде санкционирано от закона!“
Не звучи ли наивно?

Затруднението на апел за етическа позиция се състои както във формулирането, така и в адресирането му.
Силният глас на общ граждански апел не бива да се изгуби в институционалното фрагментиране на исканията към отделни властови институции (на здравеопазване, транспорт, борба с престъпността и т.н.), макар и те да са неотменими и неотложни.
Дали ще намерим начин да сведем до конкретност исканията за защита на човешкия живот и същевременно да апелираме в най-високия граждански регистър за неотменното му признаване и потвърждаване като най-висша ценност в съвместното живеене?
Правото на гражданска компетентност за случването на смъртта, за стойността на живота и за служенето на институциите в полза на неговото достойнство трябва да бъде заявявано и отвоювано ежедневно.


Виж още от същия автор:
http://www.cfront.org/virtual01/texts/irina-genova-bg.html
http://www.kafene.bg/index.php?p=article&aid=1362 , http://www.litclub.com/library/kritika/kristina/tempfugit.html
http://www.knigabg.com/index.php?page=book&id=11201 , http://liternet.bg/publish14/i_genova/index.html ,
http://ctrl-z.org/white/conference/index.htm , http://www.online.bg/kultura/my_html/2092/x_itina.htm