понеделник, 21 юли 2008 г.

Чавдар Маринов : Защо ни е памет? Имаме си паметници...

Противно на характерното ни самочувствие нашите градове са относително и понякога отчайващо бедни на архитектурни паметници, съответно безлични. Ще кажете - исторически причини: кой ли не е минал оттук и не е рушил... Да, но това е половината история.

от Чавдар Маринов*
публикувано в "Дневник"

Разбира се, думата "паметник" има поне две различни значения. Има паметници, прославящи определени личности и събития от историята или с горест напомнящи други. Има обаче и архитектурни, художествени, технически, писмени паметници - неща, които най-общо определяме като културно или историческо наследство. Двата вида са принципно различни: първите са построени целенасочено и на постамента им пише защо.

Обхватът на втората категория обаче е неясен. Неясно е какво точно определяме като културен (например архитектурен) паметник и какво си струва да опазим - критериите за това се променят поразително в хода на времето. Поне в Западна Европа паметниците от първия вид, посветени на нацията (статуи, триумфални арки), датират най-вече от XIX и от първата половина на XX век. Обсегът на определяното като културен или исторически паметник се разширява: днес дори изоставени фабрики са класифицирани като "индустриално наследство" и не се рушат.

Къде сме ние?
Противно на характерното ни самочувствие нашите градове са относително и понякога отчайващо бедни на архитектурни паметници, съответно безлични. Ще кажете - исторически причини: кой ли не е минал оттук и не е рушил... Да, но това е половината история. Днес София няма стар квартал отпреди 1878 г. тъкмо понеже управниците на Третата българска държава разрушават онова, което по-късно в по-малки градове се оказва "българско културно наследство".

Едва през 20-30-те години и най-вече през комунистическия период архитекти, етнографи и писатели се разтапят от възхищение пред "възрожденските къщи" в Трявна, Елена, Копривщица, Пловдив: преди това на тях се гледа като на жалка останка от примитивно минало и направо се наричат турска архитектура. За София е късно: например любимата днес на всякакъв род ентусиасти "възрожденска" часовникова кула е вече срината като грозно османско петно върху центъра на града.

Очевидно общовалидните разбирания за красиво и грозно са твърде променливи. Именно поради това те не могат да служат като надеждна основа за формулиране на политика за опазване на културно наследство. Лошото е обаче, че нещата често зависят от индивидуални изпълнители с институционална мощ и от техните собствени "естетически" и политически схващания или бизнес интереси.

Ясно е за какво става дума: кметът на София настоява за разрушаването на хотел "Рила" като "паметник на глупостта" и на "грозното социалистическо строителство". Е, наистина, трябва по-широк хоризонт, за да видиш, че сгради, подобни на тази на арх. Георги Стоилов, са се строили в същия момент далеч не само в социалистическия лагер. Също така, че

аналогични постройки от този период се пазят в други бивши соцстрани

Изключение прави може би олигархичната Русия: там сринаха едноименния хотел в Москва - града на новия "стил Лужков". Затова пък в Румъния умуват върху провъзгласяването за архитектурно наследство на "грозните" хотели в Мамая.

Мъдрува се какво да запълни отворилата се клоака. И идват оригинални идеи: грандиозен паметник на хан Аспарух или направо цял мемориал на средновековните владетели. Подобни реализации текат в Пловдив и Варна. За да не се хаби в напразни дебати време, което може да се използва за решаване на по-належащи проблеми, бих предложил рационализация. Да се възпроизведе във всяко желаещо населено място 50-метровият мемориал "Създатели на българската държава", издигнат над Шумен в началото на 80-те: възхитителен образец на златната епоха на Живковия националкомунизъм. Разлика с оня контекст няма особена: същата глупост сред държавници, същото циклене върху вечните национални теми.

Да не бъда разбран неправилно: не съм против националното историческо наследство и свързаната с него памет. Но нека тогава някой от същите хора, препиращи се за паметници на владетели и за национални символи, да защити това наследство в нашите градове. Какво виждаме вместо това? С малко приказки и ударни темпове в центъра на столицата се разруши едно вече значително количество жилищни постройки с типичната за Централна Европа еклектична неокласицистична архитектура от началото на XX век.

Значително за София, не за град като Будапеща или дори за близък като Букурещ, не говоря за по-отдалечени места. Други пустеят и скоро ще рухнат: като абсурдно осветената руина на къщата на Димитър Яблански. Тези, които оцеляват, пък се надграждат с паразитираща стъклена конструкция (къщата на Никола Мушанов на "Московска", сградата на хотел "Кристал палас" на "Шипка"), а някои са ужким "възстановени" по най-безобразен начин (бившата Столична библиотека - грандхотел София). Зад неоспорими архитектурни паметници като Руската църква в столицата се готвят нови бизнес центрове.

Нека видим и по-масовия случай. Под гигантски рекламни пана след мнимо реставриране все повече кооперации от 30-те години осъмват безхаберно покрити с любимите на българина термоизолации. Под същите

изчезват оригинални обеми и орнаменти

Архитектите от междувоенния период често са търсели връзка с "националните традиции" и в баналните за наивния поглед фасади има не случайна декорация. Оставям настрана напълно обезобразените от термоизолациите, след остъклявания и други "разкрасявания" панелни комплекси: става дума за хаос, направо безпрецедентен за държава на европейския континент. Естетическото чувство на българските кметове обаче не се стресва от факта, че градовете им все повече приличат на дрипи, осеяни с многоцветни кръпки.

Да не се залъгваме: центърът на София далеч не е уникален и няма да влезе в световното наследство на ЮНЕСКО, а същото вероятно важи и за останалите некласирани досега места. Но в сегашната разруха трябват действия: трябва да се спре произволът на индивидуални предприемачи и властимащи, трябва препрочитане на понятията "културно наследство" и "паметник на културата". Необходимо е осъвременяване на досегашните класификации на НИПК, а може би и негово реорганизиране и преразглеждане на съответното законодателство.

Във Франция от началото на 60-те има законови разпоредби, защитаващи градските центрове от запустяване и от брутални строителни намеси. Кичозните паметници на ханове и царе няма да спасят положението: вярва ли нормален човек в смисъла на този посткомунистически патриотарски мутробарок? Някой вярва в консервативни ценности? Защитете ги! Поне ако не искате нашите населени места, накичени със закъснели мемориали на измислено национално величие, да бъдат фатално лишени от памет, включително национална. Или пък просто това е "наследството", което ще оставим: нашето безхаберие. Няма да ни е за пръв път.

* Авторът е д-р по история (EHESS Paris), асистент по социология в Софийския университет

1 коментар:

Инициативен комитет каза...

Ако аз бях автор на подобна публикация, не бих се дистанцирала от проблема и не бих отправяла апел другите да защитават ценностите, за които самата аз пледирам.
Включването на част от центъра на София в Листата на световното наследство е последният шанс на българската столица да запази нещо от наследството, което е останало все още.
Да го запази - като спази закона, защото законово това наследство е защитено.
Остана общинските и държавните служители, от които зависи, да познават и следват законите.
Остана ние гражданите, когато виждаме, че някой не спазва законите, да сигнализираме за това; да алармираме - у нас и в чужбина; да се държим като стопани на големия си столичен дом.
Борбата за Центъра на София е последното, което ни остана да се опитаме да направим, преди да сме абдикирали напълно от гражданските позиции, преди да сме зарязали опитите да заченем гражданско общество в България.
Но това е обща мисия - на жителите на това селище, а не само на шепа ентусиасти, които са видяли, че по света пазят и много по-малко от това, което ние все още имаме.
С уважение -
д-р арх. Любинка Стоилова