събота, 1 декември 2007 г.

Архитектурният шедьовър „България“

Цената на безценното
или защо искаме да опазим уникалния комплекс, който и днес е сред най-високите постижения на модернизма не само у нас, но и в Европа












Константин Павлов — Комитата
в. Дума — 01.12.2007 г. бр. 279 — http://www.duma.bg/2007/1207/011207/index. html

През 30-те години на миналия век Чиновническото застрахователно дружество (наследено от ДЗИ), има намерение да построи сграда, в която да инвестира изгодно капиталите си. За целта са купени и уедрени няколко парцела в карето „Цар Освободител“, „Аксаков“, „Бенковски“ и „В. Левски/Дякон Игнатий“ и като резултат се получава имот със сложна форма, отправящ големи предизвикателства към бъдещите проектанти.


Идеята, с която Станчо Белковски и Иван Данчов печелят безапелационно конкурса (не и без изключителните дипломатически и търговски умения на Данчов) съчетава новаторска многофункционалност и високотехнологичност, при това постигнати с върхови естетически качества и хармонично вписване в околната архитектурна среда.

И днес, точно 70 години след построяването, комплексът изглежда все така съвременно. Съвсем заслужено той е включен в учебниците по архитектура у нас и в чужбина и е признат за едно от най-високите постижения на модернизма от периода между двете световни войни не само в България, но и в Европа.

Единство и универсалност

Гранд хотел „България“ със заведенията си и лятната си градина и зала „България“ са цялостен и неделим мултифункционален комплекс. Портал свързва първи балкон на залата и ресторанта на хотела, друг портал — фоайето на самата зала и бирхалето. Така се съчетават удобството на артистите и нуждите на гладната и жадна публика.

Гостуващите артисти отсядат в хотела и използват вътрешните комуникации, без да са подвластни на капризите на лошото време и без нужда от допълнителни гримьорни и складове. Не е и необходимо да пренасят по улиците сценичното си облекло, реквизит и музикални инструменти. Подвижните врати дават възможност за обединяване и разделяне на пространствата според належащите нужди и вариантите за организация на отдих, спектакли и тържествени събития в комплекса са безкрайни.

Бижу на проектантската мисъл

Фасадата на хотела хармонично свързва двете съседни сгради, подвижният покрив на ресторанта може да бъде отварян при хубаво време, а градината (която е занемарена отдавна и е заплашена да бъде застроена от един бъдещ инвеститор във височина) позволява отдих в спокойна обстановка в центъра на града. Съюзът на архитектите в България смята, че твърденията на инвеститора за „запазване на архитектурата“ на комплекса според излезлите в пресата скици са една нескопосана демагогия и обида към архитектурната професия.



Защо говорим за технологично постижение



Комплексът е и технологичен шедьовър — впечатляващи са техническите нововъведения в конструкцията: огромният остъклен подвижен покрив (оберлихт) в ресторанта, потъващите прозоречни витрини в сладкарницата, които я отварят към булеварда, изключителната акустика на голямата концертна зала. Сложна подемна система позволява превръщането на концертната в бална зала. Металният покрив на залата е съборен от англоамериканска запалителна бомба, роялите и органът са унищожени, а след войната средствата не стигат за реставрация на комплекса (особено на подвижните елементи) в първоначалния му вид.


Ударите на съдбата

След 1947 г. комплексът е възстановен, но и разделен, което води до нови проблеми. Различна съдба спохожда отделните собственици. След 1989 г. „Балкантурист“ е приватизиран заедно с гранд хотел „България“ от „Мултигруп“, а залата е поверена на Софийската филхармония (институт към Министерството на културата ), която почти не разполага със средства за поддръжка и ремонти. Официалният вход за залата откъм „Цар Освободител“ след войната е използван като авариен изход и като вход към студио „Музика“. Отделно той се ползва от Тодор Живков като вход към ложата.

Вътрешните портали стоят заключени, а връзката между залата и лятната градина, е зазидана. Високата сграда на ъгъла на „Аксаков“ и „Бенковски“ е построена на място, където се е предвиждало да има помещения за музикантите. Липсата на помещения е голям проблем и днес, коридорите на залата служат както за репетиционни, така и за преобличане.

През 1978 г. комплексът от хотел, ресторант, сладкарница и концертна зала „България“ е обявен за архитектурен паметник на културата от национално значение. Това налага строг режим за неговото опазване, който би трябвало и до днес строго да се контролира от следните институции: Министерството на културата чрез неговите поделения НИПК и НСОНПК, а и от структурите на Столичната община и от кмета на София. Да не забравяме, че в кафенето са сядали да се видят, да си пият кафето и да приказват най-големите писатели и интелектуалци на България.


Нерадостната участ на залата

Въпреки че няма български държавен ръководител през последните 70 години, който да не е седял в ложата на зала „България“, днес залата е в критично състояние — например няма климатизация, през зимата там е мъчително студено, а през лятото — твърде горещо, което пречи на музикантите да свирят пълноценно. В студените месеци публиката трябва да седи с палта в залата. Последният основен ремонт на залата е през 1974 г. В периода 1997-2001 г. (при правителството на Иван Костов) се прави частичен ремонт, но недовършен, тъй като половината от определените 1 200 000 лева са пренасочени за други неизвестни цели.

Историческа ценност

Историята започва славно — комплекс „България“ се отваря изключително тържествено с концерт на 9 октомври 1937 г., а баварска пивоварна предоставя бирата за празника. Не само за времето си, но и днес залата е една от най-големите и с най-добра акустика в Европа. Тук са започнали кариерата си неколцина от големите баси на България и Русия, защото тук са се провеждали първи и втори тур на конкурса „Млади оперни певци“. До края на 70-те години на миналия век в хотела отсядат почти всички по-важни чуждестранни гости в София, включително много световноизвестни музиканти и артисти.

Чак до началото на 90-те години комплексът е място за срещи на българския политически, научен и творчески елит. Мястото е твърде малко, за да споменем дори и незначителна част от знаменитите гости на комплекса. Сега в залата се провеждат прегледите на симфоничните оркестри в България и фестивалът „Софийски музикални седмици“.

На кого дължим това национално богатство?


Станчо Белковски и Иван Данчов са талантливи архитекти, герои във войните през 1912-1918 г. Завършили са в Германия. Арх. Белковски при дипломирането си е удостоен с плакет „Към звездите“ за отличен успех. По-късно съвместно откриват архитектурно бюро, което печели множество конкурси и проектира важни обекти на територията на София. След войната и двамата се отдават на академична кариера. И двамата са лауреати на Димитровска награда, като Иван Данчов получава своята за мавзолея на Георги Димитров, а Станчо Белковски — за възстановяването на зала „България“.


Заплахата

Днес твърденията на инвеститора (БТ Девелопмънт Сървисиз — поделение на „Мултигруп“), че планираното интензивно строителство в хотела не би навредило на зала „България“ са извънредно спорни и изискват многостранна експертна проверка (защо не и с участие на световно признати архитекти?). Те са и опасни, защото са в противоречие със законите в Р. България по отношение опазването на културно-историческото наследство. Затова трябва не десет, а сто пъти да се мисли, преди да се предприеме каквото и да било преустройство на хотела и комплекса.

Показателно е, че през 1998 — 1999 г. в градината на ресторанта е имало оркестър, който се е чувал твърде силно в залата. Наложило се свирещите вън и вътре да съобразяват графиците си, за да не си пречат взаимно и порталът между градината и залата да се зазида. Какъв ли би бил ефектът от интензивно строителство с бетонобъркачки, тежки камиони и въздушни чукове на метри от залата с уникална акустика? А шумът от множеството планирани подземни гаражи?


Какво мислят наследниците?

Арх. Данчов няма живи наследници, а арх. Мариана Белковска — Никифорова, една от наследниците на арх. Белковски, твърдо заявява, че ако зависи от нея, „нищо не трябва да се пипа, нито по фасадата, нито по помещенията!“ Би дала съгласието си само за преустройството на хотелските стаи в апартаменти или ползването им за други цели. Но законът за авторското право не е на нейна страна.


Три сценария

Дали хотел „България“ и зала „България“ ще споделят съдбата на сградата на хор „Кавал“? След дълго отлагания ремонт, хорът завари имуществото си унищожено, а сградата — продадена на трето лице. Какво ни гарантира, че реализацията на „Гранд България“ няма да обезобрази комплекса, а следите няма да бъдат заличени, чрез прехвърляне на собствеността?

Или го чака съдбата на комплекс „Балкан“ — също проект на С. Белковски и Ив. Данчов, с отлична акустика, чиято зала (на Младежкия театър), е приютявала и оперни представления, но след чаканото 20 години преустройство изгуби великолепните си качества?

И да се надяваме все пак, че комплексът ще има съдбата на резиденцията на американския посланик в България на ул. „Велико Търново“ и „В. Априлов“ — тази модерна сграда от същите автори е в ръцете на ценители, които желаят да я ползват и поддържат в оригиналния й вид.

Като паметник на културата от най-висок клас, запазването на националното съкровище комплекс „България“ е дълг на цялото общество и на всеки българин поотделно.

Защото всеки може да помогне!

Няма коментари: