петък, 6 май 2016 г.

Хотел "Ню Отани", арх. Кишо Курокава - New Otani Hotel by the architect Kisho Kurokawa

Хотел "Витоша-Ню Отани"/ „Кемпински-Зографски” /
„Кемпински Хотел Маринела” в София

История на създаване и функциониране


Разположен на най-високото място в София, известно като „Кръста”, Хотел "Витоша-Ню Отани", популярен и с неформалното наименование „японския хотел”, е създаден между 1974 г. и 1979 г. и илюстрира традиционните връзки между България и страната на изгряващото слънце Япония. След участието на България в световното изложение „Експо 70“ в Осака  интересът към „японското икономическо чудо“ кристализира в целенасочена политика, която превръща азиатската страна в приоритетен партньор отвъд „желязната завеса“ и повишава вниманието към японското умение за съчетаване на най-модерните тенденции с трансцедентните ценности на традиционната култура.
За проектант на хотела е поканен световно известният японски архитект Кишо Курокава. За строежа държавата тегли кредит от близо 24 млн. долара. Първата копка  е направена през 1975 година. Изграждането е дело на дружеството „Техноекспортстрой“, предприемач - Панко Радулов. Строителите са българи, инвеститорският контрол се упражнява от японска страна, което гарантира високото качество на изпълнение на проекта.
Въпреки 90-метровата височина, основите не са с пилоти, а с фундаментни плочи по японска технология. Високите тела са изляти от бетон и облицовани с керамични панели, използвани за първи път в България, а ниските са със зидарии от врачански камък. На строежа работят два крана. Поради голямата височина, за разглобяването на единия се налага да се използва хеликоптер. Фоайетата са облицовани с бял мрамор, внос от Гърция. При няколкократните си посещения на обекта архитект Кишо Курокава е впечатлен от строителното изпълнение.
Тържественото откриване е на 24 май 1979 г. в присъствието на представители  от най-високо държавно ниво. Управлението е поверено на японската верига „Ню Отани“ с персонал от българи.
Сградата съчетава модерните архитектурни виждания на ХХ век за структуриране на пространството и акцентиране на важни моменти в градската среда, и представлява уникално съчетание на приемственост и новаторство. Луксозният петзвезден комплекс е на площ от 30-34,000 кв. м. Отличава се с много добро местоположение, гарантиращо удобни връзки с други части от града, и перфектна инфраструктура. От създаването си до днес той предлага 442 стаи и апартаменти с впечатляващ поглед към градския център или Витоша; тераси с панорамни гледки, помещения с капацитет от 10 до 1200 души с пълни удобства за целенасочена и ефективна бизнес комуникация, с най-голямата конферентна зала в столицата; великолепна база за отдих, шест ресторанта, два бара, модерен фитнес и спа център с огромен покрит плувен басейн. По предложение на Андрей Луканов, Министерският съвет решава в хотела да има и казино, което се открива на 25 май 1979 г. То се стопанисва от ливанската фирма „Сортекс“и бележи огромен валутен оборот за държавата още в социалистически условия.
Високото ниво на обслужване и престиж на най-добър хотел в столицата привличат голям брой чуждестранни гости, редица политици, общественици и творци с международна известност. Между тях са японският император Акихито заедно с принцеса Мичико (1979 г.), германският канцлер Хелмут Кол с тогавашната си сътрудничка и негов приемник Ангела Меркел (1993 г.), композиторът Енио Мориконе, кинозвездите Орнела Мути и Микеле Плачидо, Симеон Сакскобургготски – преди трайното му установяване в България, оперните певци Николай Гяуров и Мирелла Френи, гръцкото мецосопрано Агнес Балца, американският икономист Ричард Ран, шведският писател Артур Лундквист, и много други.

Уникалният за Балканския полуостров вътрешен двор на хотела е миниатюрен модел на 400-годишната японска градина в хотел „Ню Отани” в Токио съчетава усещането за европейски град с азиатския респект към спецификата на природата. Атмосферата на всепоглъщаща тишина, зеленина, романтични пейки и ромонът на фонтани, допълвана от японски ресторант „Сакура“ - изцяло от дърво в центъра на спокойно езеро с лилии, патици, риби и цели семейства костенурки, е привлекателна и за най-изтънчения вкус. Традиционно всеки сезон в тази градина съхранява прелестта на оазис в сърцето на столицата, но особено въздействащи през пролетта са красотата и ароматът на японските вишни, богатото тържество на магнолии и завладяващи азалии. Ето как изглежда градината в спомените на писателя Йордан Радичков: „ ... Направи ми впечатление с факта, че в нея всъщност не се влизаше отникъде, което ме и накара да я сравня с вечността и да помисля, че самата вечност е посята в браздите й и че по някакъв особен, чисто свой начин, тъй както стои застинала на дъното на кладенеца, тя общува с пустинната вселена, отразявайки част от нея.”

Обектът е между първите приватизирани градски хотели след обществено-политическата промяна в България през 1989 г. и оттеглянето на веригата „Ню Отани” от страната. По време на правителството на Любен Беров (30.12.1992–17.10.1994), през 1994 г. Иван Зографски - милионер от български произход, занимаващ се с хотелиерски бизнес в Германия, купува от държавата 71% от активите на комплекса. С включването му в престижна международна верига го преименува на „Кемпински хотел Зографски София”. След смъртта на Зографски през 2007 г. е направен частичен ремонт на малко над половината от хотелските стаи обзаведени по италиански дизайн и оборудвани с телевизори, мултимедийни системи, високоскоростен Wi-Fi интернет, и охранителни мерки в съответствие с най-новите стандарти за сигурност.
Липсата на солиден цялостен ремонт, обаче, е пречка за бързата продажба на имота, а за пълното му обновяване според експерти са нужни 30-40 млн. евро. По-нататъшната му съдба се решава през декември 2014 г. от акционерите "Частно акционерно дружество Зографски" на четиримата равноправни наследници, фирмата „Фортуна Кънстръкшън и група физически лица, които го продават на компанията Виктория Груп ВМ” - близка до хотелиера Ветко Арабаджиев. Изпълнителен директор става съпругата му – Маринела Арабаджиева, а името се променя на „Кемпински Хотел Маринела”.
През април 2015 г. управата съобщава за преговори с други международни хотелски вериги, смяна в мениджърския състав, присъединяване на малък екип от „Гранд хотел София”, предоговориране с наемателите на различните структурни звена и разрив с базираната в Швейцария верига „Кемпински”. Заявени са мащабни планове за реновиране и удвояване на капацитета, за преобразяване на комплекса чрез строеж на нови обекти, които предполагат многомилионно финансиране (голямо казино, вариете клуб, нов ресторант, виенска сладкарница, дори експо център, един-два небостъргача с апартаменти и хотелско обслужване).

Комплексът хотел „Витоша-Ню Отани” / ”Кемпински-Зографски”/ „Кемпински Хотел Маринела” в София се отличава с много добро местоположение, гарантиращо удобни връзки с други части от града.
Ситуирането му на най-високата част в града има и естетически измерения – като проекция на фона на планината Витоша, вертикален акцент в градския пейзаж, репер в пространствената структура на града и визуален ориентир. Изброените особености го превръщат в ключов фактор за градския пейзаж.
Същевременно, комплексът притежава функционални достойнства на сложно съчетание от многопосочни видове дейности – пасажерски хотел, полифункционален конферентен център, обекти на общественото хранене с различен профил, голям брой разнородни търговски услуги и представителства на развлекателния бранш, бизнес офиси и др. Въпреки това разнообразие, пространствената композиция на комплекса е класически изчистена и изградена на принципа на контрапункта между широко разпластената пейзажна част от ниски тела и градина и вертикалния акцент на двата хотелски обема със строг ритъм на уеднаквени прозорци, между полихромията на ниската част и визуалната изчистеност на високите тела.
Съществен принос към културната значимост на обекта е неговото авторство. Главният проектант на комплекса – японецът Кишо Курокава е архитект с международна известност и значим принос към световната архитектура от втората половина на ХХ век.

Изброените урбанистични, функционални и естетически достойнства са основни аргументи в полза на обявяването на обекта за културна ценност и запазването му в неговия автентичен вид.

  
 Справка за архитекта
на хотел „Витоша-Ню Отани” / ”Кемпински-Зографски”/ „Кемпински Хотел Маринела”
в София
Кишо Курокава (08.04.1934, Kanie, кв. Aма, Префектура Aichi - 12.10.2007, Токио) учи архитектура в Университета в Киото (до 1957) и се дипломира в Университета в Токио при професора със световна значимост арх. Кензо Танге (1959). До 1964 г. прави докторантура в Токио, която прекъсва по неизвестни причини. Той е между водещите архитекти на ХХ в., един от създателите на авангардното течение „японски метаболизъм” (1960). Президент на фирмата „Kisho Kurokawa Architect & Associates” (основана на 08.94.1962) със седалище в Токио и клонове в Осака, Нагоя, Астана, Куала Лумпур, Пекин и Лос Анжелис, регистрирана от японското правителство като "архитектурна фирма от най-висока категория".
В професионалната си дейност през последните 40 години Кишо Курокава прилага идеите за устойчива и екологична архитектура, но в края на живота си се отнася особено категорично към опазването на околната среда. През 2007 г. се кандидатира за кмет на Токио и участва в изборите за горната камара на японския парламент. Макар че не е избран, той основава Зелена партия за защита на околната среда. Също през 2007 г. за създаване на съзнание за убедено опазване на околната среда в бизнес-практиките основава Зелен институт към Университета Anaheim в Калифорния, където от 1998 г. е основател, акционер и председател на Управителния съвет, а съпругата му - Ayako Wakao-Kurokawa е почетен председател на института.
Според него, всяка култура наследява две традиции – визуална и невидима. Той самият смята, че е носител на невидимата традиция на Япония. През 1972 г. получава като награда на Фондацията Graham да изнесе лекция в Музея за наука и индустрия в Чикаго, САЩ. Други награди, с които е удостоен са: Златен медал на Академията за архитектура, Франция (1986), Наградата „Рихард Нойтра” на Калифорнийския държавен политехнически университет в Помона (1988);  48-та награда на Художествената академия – най-високо признание за художници и архитекти в Япония (1992); Номинация за Галерията по архитектура на Кишо Курокава от Института за изкуство в Чикаго (1994); наградата „Pacific Rim” на Американския институт на архитектите (AIA), клон Лос Анжелис (1997); Почетен член на Кралския институт на британските архитекти в Обединеното Кралство (RIBA); „Walpole” Medal of Excellence, на Обединеното Кралство (2005); Shungdu Friendship Award, Китай (2005); International Architecture Award, Athenaeum Museum в Чикаго (2006).
За авторството на редица научни статии и преподавателската му дейност Курокава получава степен „почетен доктор” на Университета Путра Малайзия (UPM), Малайзия (2002). За международното летище в Куала Лумпур, Малайзия е удостоен с Grand Prix на международната награда „Dedalo-Minosse” (2003–2004) и сертификат на ООН за устойчиво изградено летище „Green Globe 21” (2003);
В архитектурната му практика, особено в идеите на метаболизма, традицията не е явно изявена, но работите му са иманентно пропити от нея.  Според метаболистите сградите трябва да са гъвкави отворени системи – във времето и пространството, за да бъдат адаптивни към бързо изменящите се външни условия. Макар да е трудно забележим в съвременните кули от бетон и метал, в творбите на Курокава се долавя тънкия усет към японската естетика; архитектурата му е съхранила незримите идеи на местната философия за изменчивостта на нещата, за материята, за възприемчивостта/адаптивността и за детайла.

 

Ключови моменти в архитектурната концепция на Курокава

Изменчивост (докато след разрушенията на Втората световна война от градовете в Западна Европа остават тухли и камък като свидетелство за тяхното съществуване в миналото, японските градове, които са изградени предимно от дърво и естествени материали, са изгорели и изчезнали напълно. Старите столици Едо и Киото са разрушени при различни битки в миналото. Повечето японски градове се разрушават всяка година при честите природни бедствия като земетресения, тайфуни, наводнения и изригвания на вулкани, които затвърждават психологически у японското население, по думите на самия Курокава, „чувство на несигурност за съществуването, липса на вяра в осезаемите неща, подозрение към вечността”.      

         В допълнение, ясно изявените четири климатични сезона в Япония и драматичните промени в годишния цикъл превръщат времето в много съществена категория за всеки предмет, явление, същество и възприятие, които трябва да изглеждат възможно най-естествено, да са в хармония във всеки момент с останалата част от околната среда и природата, тъй като съществуват само временно. По същите причини сградите трябва да са с максимално гъвкава планова структура.


Материя

Курокава обяснява, че японците се опитват да експлоатират естествените текстури и цветове на материалите, които влагат в своите сгради. Традиционната чайна стая е напълно целенасочено изградена само от естествени материали като пръст и пясък, хартия, стъбла и листа на растения и малки дървета. Дърветата от личните дворове на собствениците са предпочитани за дървен материал в строителството. Тази правдивост на употребяваните материали се дължи на  убеждението, че природата е достатъчно красива сама по себе си. Японците вярват, че храната е по-вкусна, дървото изглежда по-красиво, а тъканите са по-добри, когато са естествени, т.е. че естественото състояние доставя повече наслада. Тази традиция в подхода към материалното е много жива в работата на Курокава, който третира желязото като желязо, алуминия като алуминий, бетона като видим бетон. Този принцип се илюстрира мнсого добре от Капсулната кула „Накагин”, където технологията на сглобяемост на типизирани елементи е ясно изразена - скелетът, материалите, инсталациите, връзките между елементите са видими в техните естествени цветове и текстура, и създават уникалния образ на цялото. 


Възприемчивост

Този принцип е ключов в японската традиция – адаптивност, висока степен на изменчивост в зависимост от външните условия. Според Курокава единственият път за малка държава като Япония да оцелее при постоянната агресия на големите империи са непрекъснатите опити да абсорбира/възприема чуждестранните култури, и чрез установяване на приятелски връзки с по-големите нации да запази своята идентичност. Именно тази възприемчивост осигурява бързия икономически и технологичен растеж на страната в различни исторически етапи от нейното развитие.

В архитектурната си работа Курокава следва тази тенденция, но все пак запазва специфична устойчивост. Отначало следва стилистиката на Модерното движение, внесена в Япония от Кензо Танге, Арата Исодзаки и техните последователи. Но след 1960 г., заедно с малка група японски архитекти, той основава новата вълна на метаболизма в японската архитектура, с убедеността, че старите модернистични решения не удовлетворяват изискванията на новото време. Той представя архитектурните произведения и градовете като динамични процеси, където всяка част трябва да е готова за промяна, използвайки скелетни конструкции и взаимозаменяеми типизирани и индустриално произведени елементи.


Детайл

Голямото внимание, с което японците се отнасят към детайла в своята работа произтича от задълбочения стремеж да се изявят същността на нещата, индивидуалността и майсторските умения в работата. Характерният подход в работата е не от цялото към частите, а от частите към цялото. Всяка връзка между дървени елементи в традиционната къща е внимателно разработена отвътре навън. Този педантизъм в работата обяснява как Япония успява да се превърне от слабо индустриализирана страна във високотехнологична нация за по-малко от 50 години. Прогресът от традиционно занаятчийство към индустриализирана продукция е толкова бърз, че дълбоко вкоренената традиция на изящното ръчно производство не изчезва, а продължава да се поддържа. И може да се види в съвременните архитектура, изкуство и дизайн. Вниманието към тънкия детайл продължава да формира автентичната традиционна местна естетика.
В този смисъл Курокава споделя: “Tова внимание към детайла е също важен ключ за разбирането на моята архитектура. Вярата в значимостта на детайлите предлага нова йерархия”. Той вярва, че специалното внимание към частите и детайлите в съвременната японска архитектура акцентира върху автономността на частите.

 

Съчетанието на изброените четири концепта води до устойчивост в развитието

През 1958 г. Курокава предрича прехода от ерата на машините към ерата на живота, и трайно прилага ключовите житейски принципи, наречени „метаболизъм”  (обмен и рециклиране, екология, устойчивост, симбиоза, междинни/преходни зони, многозначност като средства към напипването на нов стил на съществуване на обществото).


Архитект Кишо Курокава акцентира изрично тези фактори в своите интепретации на новата вълна в японската архитектура. Неговият екологичен подход е високо оценен с множество международни награди.
Между творбите му са много забележителни сгради със световна слава:
Павилионите „Takara Cotillion Beautillion”,  „Theme” и „Toshiba IHI” на  световното изложение „Expo 1970” в Осака (1970, демонтирани); Капсулна кула „Накагин”, кв. Ginza, Токио (1970-72); Капсулна къща „К”, Karuizawa, Япония (1974); Кула „Sony” в Осака (1972–76); планетариум „Tateshina” (Хирошима, 1976); Квартал на Дружеството на японския „червен кръст” в Токио (1975-77); Национален музей по етнология в Осака (1973-77); Музей на модерното изкуство в  Saitama (1978-82); Градски музей на изкуствата в Нагоя ( 1983–87); Национален театър „Bunraku” в Осака (1979-83); Японо-германски център в Берлин (1985-88); Административна сграда на Префектурата в Осака (1988); Музей на съвременното изкуство в Хирошима (1988-89); Китайско-японски младежки център в Пекин (1987-80); Административна сграда на Префектурата в Окинава (1988-90); Спортен клуб в Центъра Илинойс, Чикаго (1987-90);  Мелбърн център в Мелбърн, Австралия (1986-91); Градски музей на фотографията в Нара (1989-91); „Pacific Tower” в Париж, Франция (1988–92); Музеят „La-Neuve” в Льовен, Белгия (1990-92); Музей на науката в Ehime (1991-94); Училище „Ishibashi в Tochigi (1992–94); 
 
Капсулна кула „Накагин”, кв. GinzaТокио (1970-72)
 

Музей на модерното изкуство във Wakayama/Музей на префектурата Wakayama ( 1990–94); Хотел „ Kyocera” в Кагошима (1991–95); Площад на Републиката в Сингапур ( 1986–95); Градски музей на изкуството във Fukui (1993–96); Голф клуб „Fujinomiya” във Fujinomiya, Shizuoka (1994–97); Кметство на Kashima-machi в Кумамото (1995–97); музей на римското изкуство „Shiga Kogen в Yamanouchi (1994–97); ново крило на музея „Ван Гог” в Амстердам, Холандия (1990–98); Зала „Amber” в Kuji (1996–99); Резиденция „O” в Токио (1997–99); Музей на динозаврите в Префектурата Fukui, Katsuyama (1996–2000);  Международен Конвент център в Осака (1994–2000); Стадион „Oita” в Ōita (1996–2001), използван в Световното първенство през 2002 г.; Стадион „Toyota”, Toyota City (1997–2001); Общ устройствен план, редица градски ансамбли и международно летище на Астана - новата столица на Казахстан (2000-03); Национален център за изкуства в Roppongi, Токио (2000-05); летището в Куала Лумпур, Малайзия; Площад на републиката в Сингапур; стадион „Зенит” в Санкт Петербург (2006-09), Търговски център в Екатеринбург (2007) и мн. др.


The National Art Center, Tokyo

Музей на модерното изкуство във Wakayama

Съставил: д-р арх. Любинка Стоилова, май-юни 2015 г.
Извори:
http://www.capital.bg/biznes/kompanii/2014/12/16/2439575_kempinski_veche_oficialno_e_sobstvenost_na_vetko/ (16.12.2014 г.).
София, хотел “Витоша-Ню Отани” (Японският) и японската градина към него, около 1988 г. 
http://www.lostbulgaria.com/?p=2752 (11.06.2015 г.);
http://www.segabg.com/article.php?id=658990 в. Сега, бр. 5306 (132)/ 12.06.2015 г.);

 хотел "Маринела"

Няма коментари: