http://bolgari.org/istoriiata_na_edna_snimka-h-85.html
Историята на една снимка
Автор: Иван Тодоров, "БЪЛГАРИ"
Историята на една снимка
Автор: Иван Тодоров, "БЪЛГАРИ"
Тая история е като приказка. Ала с тъжен край. Как лакомията изяде благородството - това ще разберете от следните редове, посветени на бившия вече Дом-пансион на бул. "Братя Бъкстон" в столичната община Красно село.
Сградата е дарена през 30-те години от бившия министър-председател
Иван Гешов, проектирана е от един от най-добрите архитекти на ХХ век - Станчо Белковски. Разрушена е през 2007 г.
В средата на трийсетте години на миналия век нещастие връхлита
един от синовете на екс министър-председателя Гешов. Военният юрист загубва рано-рано обичната си съпруга Анка. Съкрушеният
мъж /тогава хората – не знам дали не си внушавам,
но мисля, че не – се обичали сякаш по-силно и до края на дните си, отколкото
днес/ решава да построи Дом-пансион в памет на
избраницата си.
И избира за място сегашното обръщателно трамвайно колело на спирка
„Братя Бъкстон” /досами Боянската река, течаща по улица „Генерал Суворов”/.
Тогава – далечен край на града. Избира и фантастичен архитект за проектант –
Станчо Белковски.
Ако името нищо не ви говори, за да се ориентирате – това е
създателят на „Алианс Франсез” на площад „Славейков”, на столичната Телефонна
палата на улица „Гурко”, на Старата поща /под Самоводската чаршия/ в Търново...
А преди няколоко години бе обявен от днешните си колеги от Съюза на архитектите
в България за един от най-добрите в гилдията за отминалото столетие.
Архитектът изгражда двуетажна солидна постройка на „Речния
булевард”, както шеговито наричал улицата, по която се спуска на север Боянската река, с барелеф на Анка на
партерния етаж, с параклис /колко такива сгради знаете?/, със спални, кухня,
бани и домакински помещения...
Такава била волята на дарителя: Пансион за студентки, идващи от
провинцията, които не разполагали с необходимите пари за живот в квартири нод
наем. Допускали се – по изключение – и гимназистки от последните класове.
Около 1939-та всичко било готово. И Домът /наистина трябва да се
изписва с голяма първа буква/ - открит. А Станчо Белковски честичко наминавал
да наглежда как се стопанисвало едно от най-любимите му творения... Имало е
време и с такива архитекти.
После – национализация /преди нея обаче през къщата смогнали да минат десетки, стотици
момичета, които я запомнили с добро до края на дните си/, а нейде около 1960-та
Домът стана детска градина.
Тая първа промяна на свещената воля на дарителя /макар и нередна/ бе – донейде – приемлива. Оневиняваше я детската
гълчава...
Около 1980-та обаче никакви оправдания вече нямаше – в къщата се
настани Бракоразводното отделние на Софийския градски съд. Но поне на сградата
никой не посягаше. До януари 2007-ма. Тогава – посред зима – набързо бе срината.
Ходил съм и съм разговарял с не един и двама от непосредствените
съседи. Голям зор, казаха ми, видели строителите-разрушители докато изравнят
Дома със земята. Станчо Белковски си знаел перфектно занаята. Бил го превърнал
в изкуство много-много преди да загине във влакова катастрофа...
Нахалост разпитвах и за снимки на къщата – оказа се, че никой няма.
Каквато и да била. Сетне се сетих, че преди много години – в средата на
осемдесетте – в редакцията на тогавашния вестник „Поглед” на улица „11 август”
6 един ден дойде достолепна възрастна жена, която носеше текст за Дома. И
снимки. Искаше да се знае за жеста на благодетеля. Материалът – две-три странички на машина –
щеше да види бял свят по-бързо в посветеното навремето на проблемите на града
чудесно списание „София” и
затова я посъветвах да го даде там.
Там и излезе. А снимката пред вас, публикувана в покойното списание „София”, е
единственото, оцеляло до днес от Дома. Преглътнете полиграфическите й
несъвършенства. Пред вас е нещо, което не се вижда всеки ден.
Един влюбен съпруг опитва да съхрани обичта си с жест на
благородник.
От двайсетина години у нас обаче понятия от рода на „воля на дарителя” не предат, не се котират. За да съм съвсем
точен – и преди това бе така, но кой знае защо по не биеше на очи.
Сега до трамвайната спирка „Братя Бъкстон” и реката зине
десетметров изкоп, заграден с метални платна. Предвиждат се единадесет етажа
нагоре и три подземни, а най-отгоре – кула, общо четирдесет-четирдесет и пет
метра. Чудесно място – проветриво, слънчево, до голям булевард, инвеститорите
ще „смъкнат” от продажбата на построеното бали с пари... Инвеститор /или изпълнител/ е ГУСВ /Главно управление на Строителни войски/, които сякаш бяха
закрити, но май не са, историята там е от рода
на „куче влачи, диря няма”.
Имотът е на територията и в юрисдикцията /пълномощията/ на община
„Красно село”, тя е съвсем наблизо, разрешителните документи би трябвало да са
одобрени и разписани от нейния главен архитект. Не искам и да чувам, ни да знам
името му, след като трябва да го изпиша до Станчо Белковски. Те просто са
противопоказни един за друг.
И всичко това – на хвърлей и от Шесто Районно полицейско
управление – което /трябва да/ бди за реда и нормалността в квартала; пред очите на десетки хора, които – свити в домовете си – са
гледали бездейно действията на разрушителите и осквернителите. Не сторили нищо.
Обезверени, безразлични, безлични, умислени /ако това може да е някакво оправдание все пак/ как да платят тока, данъците, как да „се хванат за зеленото” за
пореден път...
И ако някой ви каже, че в България имало гражданско общество,
прочетете още веднъж тоя текст, идете до „Братя Бъкстон”, разгледайте
описаното.
И пак да си поприказваме тук, в "Българи", порталът за
нацията.
Иван Тодоров,
"БЪЛГАРИ"
Малко повече сведения за архитект Станчо Белковски
http://sofiazanas.blogspot.com/2007/11/blog-post_4102.html
Малко повече сведения за архитект Станчо Белковски
http://sofiazanas.blogspot.com/2007/11/blog-post_4102.html
