сряда, 5 август 2015 г.

За паметника "1300 години България" - постфактум

Дискусията за съдбата на паметника започна отдавна.
Тя придоби и международни измерения с проекта "Следа",
в който български и френски учени коментираха
съдбата на монументалните комплекси на комунистическия режим.

На 21.10.2008 г. в Червената къща в София по същата тема се проведе семинар,
заедно с изложба на монументални обекти от комунистическото минало
http://sofiazanas.blogspot.com/2008/10/blog-post_21.html.
По време на дискусията, в която участваха редица видни творци и Главният архитект на столицата - Петър Диков, се препоръча на автора - проф. Валентин Старчев,
да преработи проекта си така, че да се облагороди достигнатото състояние на полуразпад
като металната конструкция се остави видима, което прави паметника по-прозирен и
олекотен в сравнение с предишното визуално натрупване на маси.
Семинарът "Следа" гостува и в Пловдив и Варна.
От него се роди богатата фотоколекция на Никола Михов
с монументално-декоративни паметници "Forget your past",
която събуди в редица европейски държави
любопитството към една почти непозната, затворена в миналото територия.

Вероятно всичко това има отношение към решението на проведената 
през май 2005 г. във Варна
международна конференция на ИКОМОС под егидата на
тогавашния български президент Георги Първанов 
за културните коридори в Югоизточна Европа.
В декларацията на форума държавните глави от региона поемат ангажимент да способстват за популяризирането на културното наследство и културните коридори в региона чрез използването на съвременни технологии за разпространение, в сътрудничество с Европейския институт за културни маршурти, Люксембург и с други специализирани институции. 
[ http://www.seecorridors.eu/?w_p=114&w_l=1 ]
Да не забравяме и срещата в Опатия, Хърватска от юни 2006 г. -  на държавни глави от шест държави в Югоизточна Европа, Генералния секретар на ЮНЕСКО Коихиро Матцуура и Генералния секретар на Съвета на Европа Тери Дейвис.
Декларацията от Опатия приветства интензификацията на диалога в ЮИ Европа чрез културен обмен и ефективно коопериране в областта на културата, образованието, науката и туризма като ключови основи  за по-нататъшно развитие на региона. 
Особено значение се отдава на културното наследство като инструмент за пренасяне на знания, създаване на връзки, преодоляване на различия и граници, и възможности за по-добро опазване на културните ценности.
Срещата в Опатия препотвърждава Стратегия за културните коридори в ЮИ Европа, която трябва да стимулира съвместни инициативи и повиши значението на споделеното наследство.
[
http://portal.unesco.org/en/ev.php-URL_ID=33208&URL_DO=DO_TOPIC&URL_SECTION=201.html
]
Следващата подобна среща на държавни глави от региона бе насрочена за Сибиу, Румъния - културната столица на Европа през 2007 г.
През 2009 г. започна състезателната кампания за културна столица на Европа в България.
Вероятно идеите за опазване на културните ценности от времето на социалстическа България са били отдавна замислени и постъпателно привеждани в действие.


През 2012-2013 г. бе осъществен европейският проект "АТРИУМ" -
Architecture of Totalitarian Regimes of the 20th Century 
in Urban Management in South-East Europe
Архитуктурата на тоталитарните режими на ХХ век и
урбанистичното управление в Югоизточна Европа
http://www.atrium-see.eu/index.php?option=com_content&view=article&id=95&Itemid=182 
в който Италия, Словения, България, Унгария, Румъния, Гърция, Сърбия, Албания, Хърватска и Словакия, подложиха на анализ и оценка своето тоталитарно минало в архитектурата и монументалните изкуства. 
Проектът завърши с обявяването на общоевропейски културен маршрут по избраните тоталитарни обекти, одобрен от Европейската комисия и Международния институт за културните маршрути в Европа със седалище в Люксембург. 
Партньорите от България бяха Министерство на културата, 
Националният институт за недвижимо културно наследство,
Община Димитровград.
Обектите, включени от България, са :
  • Градоустройствен ансамбъл "Ларго" в центъра на София; 
  • Паметник на Съветската армия, София;
  • Комплекс на Националния дворец на културата (НДК), София; 
  • Резиденция Бояна - приемна сграда (Национален исторически музей), София; 
  • Паметник "Знаме на мира" в Симеоново край София (известен още като "камбаните"); 
  • Градски център на Димитровград;
  • Парк "Пеньо Пенев" в Димитровград.
Във втората фаза проектът се изпълнява от Столичната община и от Община Димитровград.
Предвиждат се множество срещи, дискусии, изложби, пътувания съвместно с останалите партньори.
От Столична община отговорен за изпълнението на проекта е Зам. кметът д-р Тодор Чобанов,
който от своя страна споделя отговорностите за това с Директора на Музея за история на София. Музеят би следвало да изпълнява пряко ангажиментите по проекта - да участва в семинари, срещи, да изпълнява предварително заложената програма на консорциума.

Направеното изглежда престижно в общоевропейски контекст - 
всички са убедени, че светът се интересува от тоталитарното културно наследство на Югоизточна Европа - 
като  Terra incognita или  с логиката, по която днес се посещават останките от концентрационните лагери, изграждани и поддържани в Европа 
до края на Втората световна война - днес превърнати в места на незабравата. 
Проектът се следи от най-високи европейски равнища.

Но какво се случва в България - 
ожесточени дебати за и против културната памет и нейното съхранение.
При това със същата непримиримост, с която следите от миналото са се унищожавали в България след завземането на властта от пролетариата - от края на 1940-те години
до края на 1980-те. 
Заличавани са обширни културни пластове.
С вяра в светлото бъдеще е изчезнала историческата застройка в центъра на София. 
Със същия замах бе преобразуван външно доста неизразителният квартал с пехотните казарми в парк с мощен пространствен акцент - Национален дворец на културата. 
В южната част на столичния център, в близост до Витоша, израсна гигантска централно симетрична композиция от масивните обеми на сградата, към която осово е насочена още по-монументална композиция от водни каскади, а асиметрично е разположен акцентът на манументално-декоративен паметник, възвеличамащ славното хилядолетно историческо минало на българската държава. 
Специално е оформена пространствена рамка от околната жилищна застройка - 
сградите се изравняват по височина и се създават поредици търговски обекти 
в партерните им части. За да се "оживи" средата.
Тук заработват няколко митологични конструкта, родени от идеите на късния социализъм - държавата не жали средства за да изгради дворец на културата за народа; 
най-признатите творци го украсяват със стенописи, гоблени, статуи и други пластични декорации; 
славното историческо минало и културното наследство са капитал, който може да ни изравни с икономически развитите държави и народи; 
социалистическата държава може да си позволи мощни идейни композиции и монументални ансамбли.
И те заработват доста успешно до края на 1980-те.
Та дори и след 1990 г. - 
 поредицата от зали се запълва с разнообразни културни събития и публика, а пространството около комплекса се оживява от митинги, разхождащи се граждани,
играещи деца и все по-голям брой млада публика.

Днес, след четвърт век полузабрава на градоустройствения замах от близкото минало,
се пристъпва към историческо решение за "демонтаж" и преместване на
паметника "1300 години България" в градината пред НДК и "възстановяване" на негово място 
на стените с паметни плочи на загиналите във войните 1912-1918 г. от Първи и Шести пехотен полк. 
Разбира се, тези паметни плочи трябва да намерят място в зоната, от която са били изтръгнати преди няколко десетилетия. Но дали с цената на ново разрушение, евфемистично наречено "демонтаж".
Ужасявам се от фанатичните опити едно разрушение да се измества от друго разрушение, едно зло да се поправя с друго зло, и всеки път управляващите да се държат сякаш историята започва от днес.

За разлика от повечето противници на "демонтирането", не смятам, че паметникът "1300 години България" е неполитически или неидеологически. Културата на всяко време е плод на неговите идеи, идеологии, политики. Паметникът е роден от идеите на късния социализъм за реформиране на обществото чрез механизмите на културата, съчетано с опити за завоюване на международен авторитет извън съветската орбита и деконструкция на образа на най-верния сателит на СССР. 
В този смисъл паметникът е идеологически и политически акт.

Въпреки това, съм против решението за неговото преместване и изваждане от цялостиня градски ансамбъл. 
Бих предпочела по-скоро да говорим за неговото преосмисляне след като повече от 20 години той бе оставен разсеяно от всички представители на политическия спектър да се саморазрушава, поради неизяснена собственостВ някакъв смисъл в него се оглеждат процесите на разпад на постсоциалистическото ни общество - хич не ни се занимава с реконструкция на чудовища от миналото. 

Днес са твърде малко онези, които се идентифицират директно със соц-а 
без да се дистанцират от очевидните му безумия, но същевременно са много онези, които осъзнават, че художественото творчество и културните артефакти са нещо все пак различно от политиката, дори когато служат на политически идеи. 

Макар и смътно, си спомням какво беше на мястото преди паметника "1300 години България". 
Историческите събития, чието следствие са войнишките паметни плочи, не могат да се пренебрегнат - съдбите и пролятата кръв на загинали във войните 1912-1918 г. не бива да бъдат забравени: един трагичен епизод от българската история - стремежът към осъществяване на идеала за национално обединение и неговият крах. Те носят мъчителната фамилна памет на много български семейства. Материалният израз на тази памет не може да бъде позорно захвърлен в някой градски заден двор.Известно е, че има решение на Столичния общински съвет от 2001 г.(?) за преподреждане на войнишките паметници в района на Южния парк около една от сградите на Софийския арсенал - днес Музей за съвременно изкуство (САМСИ). Но фактът, че толкова дълго решението не е изпълнено, днес сякаш избива в амбиция да се компенсира изгубеното време. Затова, реализацията изглежда доста сложна и някак трудно осъществима.
Резонните хора си дават сметка, че въпросът 
не е да елиминираме една памет за сметка на друга - по-късната за сметка на по-ранната или по-ранната за сметка на по-късната. Защото двата пласта памет засягат и конфронтират различни социални слоеве и, в крайна сметка, изразяват противоположни геополитически нагласи.
Но все пак -
 мястото на градината около НДК е дом и на двата културни пласта.  Как да изхвърлим единия от там в по-задния двор, а да оставим само другия. Нима можем да изхвърлим единия от двата пласта от историята? Дори и онези, които се стремят да заличат позорни фрагменти от своето лично минало, не могат да ги изтрият от обективните страници на историята. Тъкмо напротив - колкото по-дълбоко се опитваме да ги изтласкваме, толкова по-силно те ще се оплождат взаимно и ще задвижват тласъци на реваншизъм.
Има и нещо друго - 
Как да изтласкаме от централните градски пространства едни социални групи, за сметка на други? Градът е на всички и обществените градски пространства са за всички. За авторите на паметници - също.Някой учудва ли се, че накараният преди седем години да направи нов проект проф. Старчев, днес се обръща към съда след повторното проектиране на обекта и след решението на СОС за неговия демонтаж. Това е част от авторското право и той се възползва от него.
Би било добре, ако можем да съвместим и двата пласта - 
да насложим паметите на различните времена и социални групи. Другояче казано, да намерим начин да примирим два пласта от българската история и културна памет. Мисля си, че ако успеем да го направим още сега - преди да са се пренесли в небитието всички съвременници на близкото минало, това ще е знак не за забрава, а за помъдряване. Тезата не е популярна и за двете страни на дебата за съдбата на паметника "1300 години България", но е в контекста на съвременните идеи за политическа толерантност и мултикултурност на обществото, както и за многопластовост и полисемантизъм на градската среда. 
И аз като Мартин Ангелов 
(Je suis 1334 http://provocad.com/jesuis1334/30.01.15) не съм убедена, че именно този паметник ме прави по-горда от 1334-годишната история на българската държава. Но съм убедена, че немарата и разрушението пораждат нихилизъм, накърняват идентичността ни и ни отдалечават от народите, които признават обективно своето минало, изтъкано от страсти и противоречия, но пазят ревниво културното си наследство - все неща, които определяме като белег за цивилизованост.

Също белег на цивилизованост е и спазването на ратифицираните международни конвенции и и действащото в страната законодателство относно културната памет и културното наследство. 

Решението за "демонтаж и преместване" на паметника "1300 години България" 
от градината пред НДК е политическо. В крайна сметка - Общинският съвет е легитимно избран от гражданите на столицата и  представлява техните интереси, включително отразява съотношението на политическите виждания на различните социални групи. Но, каквото и да било политическо решение не може да пренебрегва нормативните изисквания за планиране и проектиране в градска среда. В момента тече реконструкция на градината пред Националния дворец на културата, в която се влагат обществени средства. И би било редно успоредно да бъде "излекувана" язвата около паметника "1300 години България". Самоочевидно е, че тя не може да остане каквато е сега. Кой и кога направи научно обективна експертиза на металната конструкция на паметника "1300 години България", преди да я обяви за опасна. Колко ще струват "демонтажът" и преместването на паметника? За чия сметка ще бъдат осъществени те? Как е поръчана и проектирана визуализацията на войнишките паметници, с която се илюстрира решението на СОС за тяхното възстановяване? Тя ли е оптималното проектно решение? За колко войнишки плочи става дума - оригиналните плочи ли ще се вграждат или ще се изписват наново всички известни имена на загинали?
Къде е заданието за проектиране? Какви са параметрите на предстоящите дейности? 
Не трябва ли гражданите да бъдат информирани за икономическите измерения на взетото политическо решение от Общинския съвет?Има ли финансов лимит на замисленото инвестиционно мероприятие? 
Тези въпроси не са реторични. 
Рано или късно ще трябва да им се отговори по законоустановения ред. Вън от политическата и идеологическата реторика, с която се защитава правомерността на взетото решениеВремето ще заличи страстите и ще отвори път на обективните и точни присъди. 
Появиха се версии, че временно проблемният монумент ще се обгради със зеленина.
Но все пак, дупката ще трябва да се обезопаси. А за тази цел ще е нужен проект ........... 
И как последиците от това решение могат да се спрегнат с ангажиментите по проекта АТРИУМ и европейските културни маршрути?


Същевременно, бих запитала Столичния общински съвет, така угрижен за правдата и справедливостта: 
защо не направи нищо срещу строителството на мощния Милениум център - той се намесва много по-арогантно в традиционния градски пейзаж около Националния дворец на културата, запушва погледа към планината; нарушава микроклимата; променя характера и смисъла на бул. "Витоша".   
Но това е друга тема, която няма нищо общо с близкото комунистическо минало
нито с европейските ни ангажименти ... 

Няма коментари: