неделя, 19 юли 2015 г.

Изчезващата памет на София

 
                                                       дизайн на корицата и книгата: арх. Цветелина Панова
http://www.public-republic.com/magazine/2012/06/92424.php

Изчезващата памет на София
Послеслов
Любинка Стоилова, Петър Йокимов

Повечето жилищни територии на София, приютили пролетаризиращото се население след Освобождението и огромния брой бежанци от бивши български територии след Първата световна война, оформят градския пейзаж на обширни зони около историческия център на днешния столичен град. 
След 1944 г.  голяма част от стабилните или стойностни сгради са национализирани - ако не изцяло, то отчасти. Новият разпоредител с отнетите имоти – „Софжилфонд”, настанява в тях безимотни пришълци.
Постепенно първоначалните собственици по политически мотиви са изселени или по силата на биологичните закони си отиват. Новите – наематели или купувачи, се сменят често. Ако не са подочули някоя квартална клюка, остават невежи за фамилната история на бившите собствениците, за хронологията на строежа, за паметта на мястото. В повечето случаи те нехаят за състоянието на сградите, а още по-малко за отмиращата атмосфера на квартала, в който пребивават.
С приемането на закон за реституцията на одържавените имоти след обществено-политическите промени от 1989 г., се разгръща ново мащабно строителство. Добрите печалби възпламеняват апетитите на предприемачите. В стремежа си към по-комфортно обитаване възстановили правата си доживяли собственици или техните наследници, предоставят своите имоти и срещу правото на строеж получават апартаменти, изградени с парите на други групи граждани. Следва мащабно строителство и ново преразпределение на собствеността. След като свободните терени се изчерпват, парцелите със стари порутени фамилни къщи се оказват лесна плячка. Сградите в тях се изоставят до пълно саморазрушаване.
Най-апетитни са териториите около големите градски артерии – Тодор Александров (бивша Нишка), Патриарх Евтимий, Христо Ботев, Княгиня Мария Луиза,  или в югоизточната зона на града – в близост до белия дроб на града - планината Витоша. Но тъй като и те са на приключване, следва интересът към имотите около оживени места - търговските улици Пиротска, Опълченска, Цар Симеон, Стефан Стамболов, Раковски, Константин Величков, Сливница. Така някогашният дву-три-етажен град нараства за пореден път във височина до 5-8 нива.

През 1970-те години идеята за съхраняване на характерната атмосфера в отделни фрагменти на града доминира при деклариране и обявяване на индивидуалните и ансамблови паметници на културата [Георгиева, М. (1977)]. По-късно, тъй като юридическият статут на паметника/културната ценност има превантивна роля срещу промени и разрушения, се наблюдава обратно - заличаване от регистрите, вместо обогатяването им с нови културни ценности.
Днес Градът от първата половина на ХХ в. бавно изчезва. Къщите затъват все повече в немара и се рушат, защото собствениците/наемателите нямат или не желаят да спазят законовите си задължения да отделят средства за ремонта им. Самонанасящи се скитници доразграбват покъщнината на изоставените здания, а пожари и наводнения довършват опустошението.
Когато съсипията напредне, ако не се яви предпримач, готов веднага да разгърне строителна инициатива, Дирекцията за контрол по строителството към Столичната община включва сградите в списъците с обекти, подлежащи на разрушение. Решава се проблемът с обезопасяването на гражданите и градската среда, но не и проблемът за съхраняване на градската тъкан и паметта на града.
Защото, макар и вехти, оцелелите недвижимости - най-вярната памет на града, продължават да разказват за породилото ги време дори и след като си отидат техните строители и обитатели, та дори и след като аналите и спомените за тях бъдат заличени.
Поради разсрастналата се в последните години икономическа криза, някои от парцелите на вече съборени сгради пустеят неоползотворени – в очакване на по-благоприятни времена. Така е на редица места в Коньовица, Ючбунар, Банишора и в зона Г-14; така бе доскоро с мястото на фабриката Прошек, така е с мястото на разрушения ресторант Ропотамо в комплекса Яворов. От исторически уникалната за София сграда на Захарна фабрика стърчат руините на тухлените й зидове; неотрадно са зарязани останките на обезобразената сладкарница Фея и стотици бивши фамилни къщи – ценни не с уникалната си архитектура, а с принадлежността си към различни етапи от развитието именно на София и на никое друго място.
Очевидно е, че глобите за лоша поддръжка не са ефикасни. За съжаление, все още няма отговор на въпроса – защо не се ползват правомощията, предоставени от Закона за културното наследство – там, където собствеността не е в спретнат вид, сградите да бъдат ремонтирани срещу ипотека от държавата/общината, която след това да се изплаща от собствениците. Изглежда за такива стъпки още не сме узрели.
От друга страна, има квартали в столицата, чиито вид остава занемарен поради статута им на групови паметници/културни ценности, спъващ възможностите за подобряване комфорта на обитаване и актуално застрояване. Правилно ли е да се спира тяхното развитие? До каква степен тези територии могат да се запазят като музейни ценности, без прахта на застоя да ги опустоши? За да се изяснят границите и възможностите за намеса се изисква спешна, но и задълбочена актуализация на регистрите за културни ценности на столицата. Изисква се да се обходят щателно тези и други територии, да се провери кои културни ценности все още съществуват, да се удостовери стойността на отделните сгради, на ансамблите и кварталите, както и да се преосмисли кои други образци от исторически по-близки етапи на развитие са достойни да бъдат включени в регистрите.
Всичко това изисква време, експертен капацитет и усилията на много хора. Но едва тогава ще може да се изгради стройна система на мониторинг и опазване на недвижимото културно наследство на София.
Липсата на ясно изразено отношение към всички тези явления ни прави съпричастни към безотговорността и съсипията, съучастници в ограбването на идентичността на града ни.
Много точна е констатацията на историка акад. Георги Марков: "..  Гледайки някогашните пощенски картички, човек не може да не направи тъжния извод, че безпаметните съвременници са по-опасни и от бомбите", цитирана от особено активния през последните години любителски сайт за културното наследство на София (http://stara-sofia.com/ ).

Огромна е заслугата на младите участници в проекта „Картография на изчезващата памет. Биографични портрети на рушащи се къщи от "стара" София”. Те не само усетиха болката и отпечатаха неравния пулс на града на карта и необичайни пощенски картички с рушащи се сгради. За по-малко от година шепата ентусиасти, необременени от корпоративни или користни интереси снеха моментното състояние - обиколиха критичните централни и периферни зони и фотографираха над 450 сгради в риск. Проучиха по-голямата част от тях, за да се спрат на „представителна извадка” от места и обитатели, с която да фиксират териториите и механизмите на случващата се тук и сега безвъзвратна загуба на характерни градски пейзажи и интегритет на градската памет.
Както обемът на труда, така и етапите от работата по проекта вече се оценяват по достойнство – екипът бе поканен да представи част от картата на изплъзващата се градска памет в изложбата на Софийската архитектурна седмица’2011, а на 14 декември 2011 г. получи награда и от Фонда на „Форд -Мото-пфое” да я допълни в on-line вариант.
Изданието, в което са събрани резултатите от изследователския труд, е безценна колекция от загадъчни потайности, необичайни маршрути и пейзажи от невидимите вълнуващи спомени и връзки на различната столица. Те спояват паметта за това недъгаво лице на града, за да раздвижат струните на гражданската чувствителност към идентичността и бъдещето на нашия голям дом – София.
Да се надяваме, че това е началото на поредица от акции за документирането и актуализирането на културното наследство на София, обединяващи усилията на представители от различни специалности, институции и възрастови групи.

Извори:
Георгиева, М. и кол. (1977). Предложение за обявяване на архитектурните паметници на културата в София от периода 1878-1944. Централна градска част. С.: КИК-НИПК.
Желева-Мартинс, Д.; Ю. Фърков (2000). “Градоустройствена еволюция”. – В: София – 120 години столица. Юбилейна книга. С., АИ „Проф. М. Дринов”, с. 466-474. [http://www.sofia.bg/history.asp?lines=1773&nxt=1&update=all ].
Желева-Мартинс, Д. (2004). „Образите на София в градоустройствените планове и в архитектурата от началото до средата на ХХ век)”. – В: София и нейните образи. Материали от симпозиум с международно участие. С.: СУБ и СПСДА-САБ, с. 58-68. [ISBN: 954-8329-55-7].
Стоилова, Л. (2000). “Архитектурата между двете световни войни”. – В: София – 120 години столица. Юбилейна книга. С., АИ „Проф. М. Дринов”, с. 498-507. [http://sofiazanas.blogspot.com/p/architecture-between-two-world-wars.html ].
Кръстев, Т. (2010). “Системата «културно наследство» на София: стратегия за опазване и развитие”. – В: Сердика – Средец – София. Сб. Т. 5. Културно–историческо наследство на София: проблеми  иперспективи. С.: ОП «Стара София» със СИМ, ИТУС 98 ЕООД, с. 46-50.



Думи на Петър Йокимов
при официалното представяне на книгата
13.06.2012 г.

Трябва да призная, че макар и повече от тридесет години да съм  свързан професионално, пък и емоционално, с архитектурното наследство на София, с неговите проблеми и тежнения, сполуки и провали, а след любезната покана на проф. д-р Мая Грекова като консултант да съм запознат и с реализирането на самия проект, разгръщането на великолепната книга - Портрети на изчезваща София, не само ме очарова, но и дълбоко ме развълнува.                                                                  
Снимките на „непретенциозните” сгради (удивително сполучливо подбрани) и спътстващите ги, изпълнени с пиетет текстове, събудиха у мен не само носталгия, но и болезненото чувство на вина от среща със забравен във времето близък човек, изоставен с болката си, надмогнал без капка упрек нехайството ни, но запазил достолепие.
Прелиствам страниците и пред мен възкръсва времето! 
Ето сградите, които преди стотина години превърнаха прашното село в красив европейски град и столица на една нова държава, чийто блясък е съперничел дори с Виена. Та това са същите сгради, които са въвели европейската архитектурна култура и в България, сгради, които пазят спомени за своите творци, които помнят духа на не едно поколение - свидетели на човешки съдби, на исторически повратности, на възторг и падение, сгради запазили своето достоинство и великолепие дори и под окъсаните одежди на нашето нехайство, сгради носещи  многозначителни послания ...

Благодаря на екипа за чудесно реализирания проект. Дано книгата събуди интерес към тези послания. 



Няма коментари: