Втората част на История на българското градоустройство - XIX-XX век
е вече на книжния пазар
http://zheleva-martins.com/2017/12/14/история-на-българското-градоустройс/
Издирването бе започнато като част от изследователския проект
"Архитектура и градоустройство на Третото българско царство"
в периода 1994-2000 г. с частично финансиране от Фонд "Научни изследвания" към Министерство на образованието и науката,
от колектив с ръководител доц. арх. Петър Йокимов.
Базова организация бе Центърът по архитектурознание, БАН.
В процеса на работата се формира самостоятелна група по градоустройство с отговорник доц. д-р арх. Добрина Желева Мартинс Виана.
Ръкописът от втория етап на изследването в част градоустройство - Синхронни анализи, е приет от Научен съвет на Центъра по архитектурознание през м. ноември 2005 г.
Рецензент на ръкописа е тогавашният директор на Центъра -
проф. д-р арх. Константин Бояджиев.
Първата част анализира еволюцията в изграждането и устройството на реперните градове София, Пловдив, Стара Загора, Русе, Варна, Бургас, Кюстендил, Велико Търново и Видин –
http://zheleva-martins.com/wp-content/uploads/2017/12/Vtori-tom-a-1.jpg
Според авторите на монографията -
доц. д-р арх. Добрина Желева Мартинс Виана и арх. Юлий Фърков,
Втората част представя синхронни анализи за най-важните етапи от развитието на същите градове.
Извлечени са парадигматичните им характеристики за всеки предварително определен исторически срез:
Праистория и античност - възникване, топогенезис и градоустройствена матрица;
Новото време – 60-те години на ХІХ в. - първи мащабни градоустройствени мероприятия в Дунавския вилает;
Първи крайулични снимки и кадастрални планове - структура на градовете в навечерието на Освобождението (края на ХІХ в.);
Първи регулационни планове от края на ХІХ и началото на ХХ в.;
първи рефлексии и интерпретации на модела „Град-градина“ в българското градоустройство - първи граздоустройствени интерпретации на доктрината на Модернизма през 1930-те и 1940-те г.;
В Приложение са анализирани следните специфични проблеми:
Етноструктура на градовете в края на ХІХ в.;
Първи градоустройствен конкурс в страната – за регулацията на площад „Св. Александър Невски“ в София;
Градоустройствено законодателство;
Възникване на нови градове -
не само като резултат от икономически потребности, но и като израз на нови устройствени концепции;
Развитието на пътната комуникация – шосейна и ж.п.-мрежа, като част от общата урбанизация на страната.
"Новото за историческата наука, което прилагаме в изследването на историята на българското градоустройство, е в съчетаването на двата вида анализи. При едновременното провеждане на диахронния и синхронния анализи се разгръща във времето структурната еволюция на устройството на избрания град, като паралелно се изявяват ясно приемствеността в развитието му, неговата континюалност, най-ярките образни характеристики, индивидуални специфики и особености, които го идентифицират за всяка епоха на разцвет. Когато се правят тези вече структурни анализи едновременно върху деветте реперни града, е резонно да се получи една сравнително обективна и достатъчно представителна историческа картина за всеки зададен исторически срез. Нещо повече, логически следва взаимно коригиране, допълване и обективизиране на историческите факти, набрани поотделно при диахронните анализи, които са направени предварително, вследствие на съпоставката им с останалите от групата избрани градове, при извършване на синхронните анализи.
Формираната мрежа или казано по-точно – пространствената решетка, съставена първоначално примерно от 9 града, е отворена за нови попълнения с други градове. Колкото мрежата се разширява, толкова повече се обективизира историческата картина, а също така и информацията за всеки исторически срез и за всеки исторически град поотделно. Обогатяването с нови и нови градове представлява всъщност постоянен и отворен процес на изследване на историята на градоустройството по пътя на структурния анализ.
Ние сме на мнение, че и тези девет града – София, Пловдив, Русе, Варна, Стара Загора, Велико Търново, Видин, Бургас и Кюстендил, са достатъчни, за да очертаят основната пространствена решетка на историческия процес. По своята характеристика – типология и специфика те са: крайдунавски – Русе и Видин; крайморски – Варна и Бургас; столични през различни исторически периоди – София, Пловдив, Велико Търново и Видин; непрекъснато съществуващи с определена селищна приемственост и контитюалност, с изключение на Стара Загора – изцяло преизграден; или бурно разрастващи се – като Бургас.
Тези градове покриват достатъчно добре типологията и нюансите в палитрата на големите български градове и са една представителна извадка, даваща представа за историческото развитие и на останалите градове в страната. Това ще рече, че включването в анализите на други големи градове би обогатило фактологически общата историческа картина, но едва ли би нанесло някакви съществени корекции в представата за развитието на градоустройствения процес в България като цяло."http://zheleva-martins.com/2017/12/14/история-на-българското-градоустройс/
Трудът „История на българското градоустройство на ХІХ до средата на ХХ в.“ в своите две части – Диахронни анализи и Синхронни анализи,
има следните приноси:
Прилага се нова методология на изследване, създаваща структурна представа за градоустройствения процес в България от втората половина на XIX в. и първата половина на ХХ в.;
Максимална обективизация на фактите;
Много от предметите на изследване са поставени за пръв път под обектива на научния анализ
Богат илюстративен материал
от планове, карти, документи, фотографии, някои от които се появяват в научно обращение за първи път.
Значение на труда:
За развитието на архитектурната историография;
За образованието по градоустройство и архитектура, по история, културология, социология, изкуствознание и други дисциплини, свързани с града и градската култура и стопанство;
За градоустройствената практика;
За широката културна общественост.
Единственото, по което не мога да се съглася с авторите е, че
"за пръв път се прави история на българското градоустройство за периода след Освобождението до средата на ХХ в.",
защото не би трябвало да се пренебрегват предшестващите ги изследователски усилия на автори като Любен Тонев, Петър Ташев, Иван Аврамов.
отзива написа:
Любинка Стоилова
