Иво Хаджимишев - фотографии;
Христо Гочев - художествено оформление.
Пловдив, Издателска къща "Жанет 45", (2003): 27-29.
АБЕ КОИ СА ТЕЗ?
Много пара, много имот натрупа ти за нула време, стари мой приятелю, не те питам как и откъде - този въпрос не ме вълнува, можал си - натрупал си. Да кажа, че не ти завиждам - ще те излъжа. Но не е само това.
Мътни чувства бродят из душата ми, приятелю, блъскат се из ъглите й, търсят светъл излаз и не го намират. Много залъгалки си измисляме ний тук на земята, за да оправдаем безсилието си да разгадаем смисъла на своя живот или за да скрием страха си от явното му безсмислие.
Нямаше да потегли дума да ти напиша това писмо, ако не бях се отбил, бидейки в Букурещ, да видя прочутата гробница на братя Христо и Евлоги Георгиеви. Отдалече издига тя купола си високо над другите гробници и надгробни паметници. Един малък храм, иззидан от бял, нежно гравиран камък, на четирите ъгъла в естествен ръст мълчат на вечна стража черните фигури на четиримата евангелисти Матей, Лука, Марко и Йоан.
Какво ли пазят?
Тежката желязна врата се оказа незаключена.
Не за добро, както ще видиш.
Казват, че още приживе братята са си построили тази гробница за вечна памет. В горното помещение край трите стени се протягат дълги скамейки от черен венециански мрамор - двайсет-трийсет поклонници могат да сядат тук под високия прохладен свод и тихо да размишляват за земното и отвъдното битие на знаменитите богати братя (затова вратата стои незаключена). Но дебелият недокоснат слой прах върху черния мрамор свидетелства, че тук отдавна, може би век, не е сядал никой. През кръглия отвор на купола бавно се стича тежка восъчна светлина и се мъчи да измести застоялия в ъглите мрак.
Сега това усилие на светлината е безсмислено, защото отдавна тук няма нищо за виждане. Всичко, каквото е можело да се открадне, е откраднато, от картините и иконите са останали върху стените само празните четириъгълници, тук-таме можеш да напипаш някоя по-упорита неоткъртена буква от изчезнал утешителен надпис ...
И само двата барелефа на братята все още се взират към нас с изчегъртаните си очи, вслушват се все още - и напразно - с олющените си уши да чуят добра дума за себе си, а носовете им са отчупени - и слава Богу! - иначе биха се задушили от вонята, която пъпли отвсякъде.
Защото, с извинение, гробницата се е превърнала в отходно място.
В долното помещение е още по-непоносимо. Затова спирам. Масивният железен капак на саркофага е отместен - не посмях да полюбопитствам дали костите на братята са все още там ...
Това е всичко. Всичко, което е останало от техните 34 милиарда златни швейцарски франка, всичко от тяхната някогашна важност и слава.
Банално и страшно, приятелю!
И добре все пак, че бедните тез двама братя са имали звездното просветление да подарят навремето нищожна част от своите богатства (някакви си 5-6 милиона златни лева) за построяването на Софийския университет, благодарение на което двете им черни като евангелистите фигури вечно ще седят в тежките си кресла пред парадния вход на университета и новите студенти, минавайки край тях, ще задават вечния въпрос:
- Абе, кои са тез?
И всъщност в отговора на този прост въпрос се крие безсмъртното оправдание на всичките им земни и отвъдни амбиции.
А какво ще бъде нашето оправдание, бедний ми приятелю?
