вторник, 31 януари 2012 г.

Архитект Нено Ямантиев - творчество и съдба

цикъл: «Творци на българската архитектура»
д-р арх. Любинка Стоилова

На 31 януари 2012 г. се навършват 110 години
от рождението на арх. Нено Ямантиев.
През м. октомври т.г. ще се навършат и 44 г. от смъртта му,
а все още малка част от неговия разнообразен художествен свят
е разкрита за широката публика.
Всеки творец заслужава да бъде опознат
не само чрез резултатите от труда му,
но и като маниер на работа, и като личност, и като съдба.

За първи път се опитах да помогна за това
с доклад на конференцията «Бели петна в история на българската архитектура»,
организирана от Съюза на архитектите в България (09.02.1995).
Още не бях пристъпила към подиума, когато ме блъснаха
и диапозитивите ми към текста се разпиляха на пода.
Разбира се, в последния момент не можах да ги подредя
и представянето бе доста накърнено.

Оттогава няколкократните ми опити да го публикувам в различни издания останаха безплодни – все нещо не подхождаше – архитектът ли, авторът ли.
Не намери място и в тематичния брой на сп. Архитектура,
посветен на модернизма в архитектурата (1/2010 - http://20c-arch-bg.blogspot.com/p/modernism-yesterday-today-tomorrow.html),
поради редуцирания му обем.

Днес решавам да го разпространя по интернет
с надеждата да срещне максимален брой читатели,
интересуващи се от съдбата на модерната архитектура и модернистите в България.
Дължа го и на наследниците на архитекта - Анна и Христо Ямантиеви,
които пазеха ревностно паметта за баща си
и ми предоставиха щедро много от неговите материали и своите спомени.










сряда, 25 януари 2012 г.

Нови имена на улици в София

С решение No. 14 от 12.01.2012 г.
Столичният общински съвет даде на безименни улици
имената на първите eвропейски архитекти и инженери, изградили София:
Антонин Колар, Фридрих Грюнангер, Херман Майер, Андреас Грайс




















С решениe No. 16 от 12.01.2012 г.
Столичният общински съвет даде на безименни улици
имената на първите eвропейски архитекти и инженери, изградили София:
братя Прошек, братя Бартел, Ликурго Амадей,
Вацлав Роубал, Карл Трънка и Николай Копиткин



















Трябва да отдадем нужното уважение на
общинския съветник доц. Вили Лилков -
Зам. предеседател на СОС, за последователните усилия,
с които проведе своята благородна идея
да популяризира делото на първостроителите
на следосвобожденска София
и да внесе съответните обосновани предложения в СОС.

По принцип са малко улиците в България,
които носят имена на архитекти.
А имената и делото на редеца от чужденците,
започнали градежа на съвременна България,
въобще не са популярни извън професионалните среди.

Това, което не би трябвало да се премълчи,
обаче, са следните немаловажни подробности:

Антонин Колар се казва всъщност Адолф Вацлав Колар.
Този въпрос бе осветлен още през 1997-1998 г.
от Марчелла Щерн - биограф в Австрийския биографски институт
към Австрийската академия на науките,
която публикува биографията на Колар в каталога
към българо-австрийската изложба
Австрийски архитектурни влияния в София
в края на XIX - началото на XX век
,
показана в Националния исторически музей в София (1997),
в Дом Витгенщайн във Виена (1998) и в Старото кметство в Прага (2000 г.).
Копие от този каталог е достъпно в интернет,
(включително и в този блог - http://sofiazanas.blogspot.com/p/blog-page_13.html).

Че самият Колар се е подписвал с имената Адолф Вацлав
е видно още в първата му скица за паметник на Васил Левски
от 29 юли 1878 г.
ДА - София, Ф. 1K, оп. 2, а.е. 169
http://www.archives.government.bg/tda/docs/1K_3_169.jpg





















Може да се спомене, както това е направила и самата М. Щерн,
че в българската литература Колар е известен и с името Антонин.
Досега не е намерено обяснение защо е така.
Може би просто някой някога е сбъркал
и тази грешка се преповтаря до днес.

Подобен е случаят и с швейцарския архитект
Якоб Хайнрих МАЙЕР / Jiakob Heinrich MEYER,
известен в родината си и в редица енциклопедии
още като Анри/Хенри (HENRY), но никъде като Херман.
У нас - някой някога е сбъркал
и тази грешка, уви, продължава да се мултиплицира.

За богатата пластична декорация на софийските сгради
принос има не само Андреас Грайс, но и синът му - Едмунд Грайс.
И на двамата биографиите могат да се намерят във вече споменатия каталог.

Прави впечатление и наименованието "Братя Прошек"
Иржи (известен в България като Георг) Прошек
наистина е работил по изграждането на столицата.
Брат му - Богдан Прошек, обаче, има заслуги извън
градоустройството и архитектурата на София.
Йосиф Прошек и Вацлав Прошек,
които са по-изявени в този бранш, са техни братовчеди
и не са братя помежду си.
Не може да бъде пренебрегнат особено Вацлав Прошек, който е участвал
в проектирането на Лъвов мост и Орлов мост,
и на първата ж.п. гара в столицата.
Във вече споменатия каталог от 1997-1998 г. са публикувани
биографиите, съставени от Марчелла Щерн,
на всички от фамилията Прошек.
Всъщност на кого от всичките Прошек ще бъде наименувана улицата в София?!

По подобен начин може да се коментира и за братята Бартел.

За допуснатите грешки не мога да виня доц. Вили Лилков.
Той не е историк, нито архитект.
Но експертите, които са направили биографичните справки,
са се предоверили не особено професионално на източници,
затворени само в местното знание,
което, уви не е достатъчно.

Позволявам си да отправя тези бележки
докато все още табелите не са направени и окачени по улиците.
По-добре е да се поправим навреме,
отколкото да оставаме глухи и слепи за истината.
Иначе се самоосъждаме на вечен провинциализъм.
А нито архитектурата и градоустройството,
нито архитектите на София след Освобождението
са били провинциални.
Напротив - движели са се в крак с актуалните тенденции в Европа.








http://www.archives.government.bg/tda/docs/1603_2_20.jpg

събота, 14 януари 2012 г.

РEПОРТАЖ ЗА ТРИТЕ ХАШ

автор: Валери Петров,
който напоследък изглежда все по-актуален

Приятно четене!



РEПОРТАЖ ЗА ТРИТЕ ХАШ

Кои книги напоследък
радват се на просто редък,
изумителен напредък?
Тези книги, тези книги
със убийства и интриги,
дето, ха де, затвори ги,
докато на „Плана” 5
нашият майор напет,
стиснал верен пистолет,
не съзре следи, които
водят към едно корито,
ужким старо и разбито,
но коeто, щом по цинка
той го тръкне със пуцинка,
ще разкрие начертан
план на мотопед „Балкан”,
който вража нам държава
жаждува да притежава…
Да, тез книги в страшна треска
дирят се и гълтат днеска:
книгите със шпионаж,
книгите със саботаж –
отче наш,
тираж
нам даж
за тоз бранш
насущний наш!
А понеже всеки знае,
че наистина така е,
нека бъде този наш
поетичен репортаж
вместо във стила банален,
в стил шпионско-криминален,
взет от библиотека „Лъч”.
- О.К.! Тенк’ю вери мъч!

ГЛАВА ПЪРВА
- Тук нещо се крие!
Всичко гаче ли ясно не ми е! –
си помислил другарят Попов,
поддиректор на нашия нов
комбинат за мазутови печки. –
Тези гайки са майче мънечки
и не знам как ще бъдат монтирани.
От кого ли са те проектирани? –
Тъй си казва значи той
и сред планове безброй
вижда на един, че има
разлика от 5 сантима.
- Тука действа вража шайка!
Ваш’та майка, наш’та гайка
изменили сте нарочно
с болта да не пасва точно! –
Тъй извиква в гняв суров
поддиректорът Попов
и в подкрепа на това,
неизрекъл тез слова,
зърва видима едва,
буквата латинска Хаш,
със която някой враж
специалист по саботаж
не веднъж, не даже дваж,
а дор триж със подла мисъл
плана грешен бил подписал.
- „Хаш-Хаш-Хаш”! Какво ли значи?
Пращайте разузнавачи!

ГЛАВА ВТОРА

- Вината е в тора.
Такъв добив при толкоз фосфат!
Но ще видим кой кум и кой сват!
Така Спас, агронома, си каза
и отвесната бръчка проряза
още младото Спасово чело…
А в тоз миг недалече от село,
Във завода полиетиленов
Инженерите Колев и Ненов
Наблюдават със трепет и страх
как пред тях
етиленът на прах,
наместо да втаса
в прозрачна пластмаса,
държи се в процеса съвсем непонятно,
ултрагаменски и суперфосфатно!...
И тръгват по гарите
Спас и другарите
и ето накрая
откриват оная
бележка, съставена по всички правила,
но с грешка, която била, значи, направила
в завода за шушляци тор да довтаса,
а на блока със рапица – пластическа маса.
Грешка? Може. Но защо?
Не е толкоз просто то!
Налице е, явно, враж
твърде подъл саботаж!
Ако беше грешка баш,
би ли етиленът наш,
носил знака „Троен Хаш”,
който не веднъж, не дваж,
а навред три пъти баш
този спец по саботаж,
драснал е, за да докаже,
че с такъв голям кураж е,
та надсмива ни се даже!
- „Хаш-Хаш-Хаш”! Какво ли значи?
Пращайте разузнавачи!

ГЛАВА ТРЕТА

… И ги пращат.
И за труд те се захващат,
но за жалост
и уви все нахалос
им върви:
Сред дошлите от чужбина
са съмнителни двамина,
но тоз има алиби,
онзи пък едва ли би…

А във същото време
саботьорът не дреме:
Тук заводът за обуща
някакви кошмари пуща.

Там изписва института
срещу западна валута
уред, обявен за брак
във века на Гей-Люсак.

Тука бива произведен
филм пореден –
ама бледен,
ама беден,
филма неден,
всичко от чужбина има,
даже има и да взима.

Там измисля се батерийка
за откриване Америйка.

Тук талант е съкратен
и заместен със кретен.

Там споменатата „Плана”
бива трижди разкопана,
тъй че в кал остава скрито
мотопедното корито.

Там и там из края наш
някой върши саботаж
и под всеки саботаж
слага своя „Троен Хаш”…

Сред шишета,
край кьошета
на ухо мълвата шета,
а мълва когато шета,
в миг я хващат аташета:

- Кой е този „Троен Хаш”?
- Наш не е! – Не е и наш!
- Е, че чий ще е тогаж?!
Уж не скръстваме ръце,
а пък на, едно лице,
явно действащо за НАТО,
ни остава непознато.
Я да се порови всеки
в тайните си картотеки! -

И вълна вълната гони
към различни пентагони
и различни пентагони
вдигат рамене с пагони:

- Наш не е! – Не е и наш!
Имахме един на стаж
по аркутинския плаж,
но забърка се в миш-маш,
след което
в МВР-то
пази горния етаж.
- Е, тогава кой е той,
този предан нам герой,
спъващ сам по почин свой
болшевишкия им строй?...

(Краят – в следващия брой.)

***
- Не, не става тая
с края.
Искам кой е да узная! –
Тъй ще каже някой патил
от романите читател.
А въпросната разгадка
много проста е и кратка:
Работата е, че Хаша
бил от азбуката наша
и четял се значи не
като „Хаш”, а като „Не”,
като наше „Н” трикратно,
казващо съвсем понятно,
че наред със всички вражи
опити за саботажи
има друг вид саботаж,
не по чужди инструктаж,
ами местен забутаж,
недознаш и замоташ,
чийто автор си е баш
Н-якой Н-екадърник Н-аш!

Ето, ето
кой бил, дето
зашифрован бил под Н(е)-то:
Н-якой Н-екадърник Н-аш,
мой съсед и твой адаш,
скрит под кадров камуфлаж,
но с глава от алабаш,
който хем ни мъчи с дваж
по-невидим саботаж,
хем се пъчи, че е наш,
и то наш със дълъг стаж,
страшно наш като блиндаж
и на всичко наше страж!

…Със което и завършва
този тайнствен репортаж.

(1965-1987, Валери Петров)

ЗА ВЪЗМОЖНОСТТА ДА СЕ ЖИВЕЕ (2005) (документален филм за Валери Петров);
режисьори: Юли Стоянов, Ицках Финци;
сценарий: Юли Стоянов, Асен Владимиров;
оператор: Христо Ц. Ковачев
монтаж: Радосвета Петрова;
звук: Юри Цолов, Климент Филев; 
музикално оформление: Мариана Вълканова;
изпълнителен продуцент: Асен Владимиров; 
документален филм, България, 2005 г., 54 мин.; продукция на Българската национална телевизияhttps://www.youtube.com/watch?v=NxB0fkrsyUk